Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Според донесенията той бил пратил самураи в Цукигасе, където те строели къщи, отсичали сливови дървета, причаквали в засада пътници и открито злоупотребявали със собствеността на господаря Ягю.
— Възможно е — отбеляза Иншун, — господарят Такатора да се възползва от вашето жалеене. Може да сметнете, че съм излишно плашлив, но по всичко личи, че той замисля да измести границата насам и да издигне нова ограда. Ако наистина е така, ще бъде много по-лесно да предприемете нещо сега, отколкото след като е приключил. В случай, че седите и не вършите нищо, опасявам се по-късно да не съжалявате.
В качеството си на един от старшите служители, Сукекуро благодари на Иншун за сведенията.
— Аз ще проуча положението и ако има някакво потвърждение, ще подам оплакване.
Изразявайки благодарности от името на Хього, Сукекуро се поклони на игумена, който вече си тръгваше.
Когато отиде да съобщи на Хього за слуховете, този само се изсмя.
— Нека — каза. — Когато чичо ми се върне, може и да се занимае с това.
Сукекуро, който беше наясно с важността да се брани всяка педя земя, не остана достатъчно доволен от отношението на Хього. Той се посъветва с по-високопоставените самураи и те всички се съгласиха, че макар и да е нужно да се пази тайна, нещо трябва да се направи. Тодо Такатора бе един от най-могъщите даймио в областта.
На следващата сутрин, когато си тръгваше от доджото над Шинкагедо след упражнения със саби, Сукекуро се натъкна на едно тринадесет-четиринадесетгодишно момче.
Момъкът се поклони на Сукекуро, който каза добродушно:
— Здравей, Ушиносуке. Пак ли надничаш в доджото? Донесъл ли си ми подарък? Я да видим… диви картофи?
Той само наполовина се шегуваше, защото картофите на Ушиносуке винаги бяха по-добри от тези на който и да е друг. Момчето живееше със своята майка в откъснатото планинско село Араки и често идваше до крепостта да продава въглища, глиганско месо и други неща.
— Никакви картофи няма днес, но донесох това за Оцу.
Той държеше увит в слама вързоп.
— Това пък сега какво е — ревен?
— Не, нещо живо е! В Цугикасе понякога чувам да пеят славеи. Хванах един!
— Хм, ти винаги идваш по пътя от Цугикасе, нали?
— Точно така. Това е единственият път.
— Дай да те питам нещо. Виждал ли си напоследък много самураи там наоколо?
— Няколко.
— Какво правят там?
— Строят колиби…
— Виждал ли си ги да вдигат огради или нещо подобно?
— Не.
— Секат ли сливови дървета?
— Ами, освен хижите те оправят мостове, така че са секли всякакви видове дървета, включително и за огън.
— Спират ли хората по пътя?
— Не мисля, че съм ги виждал да правят това.
Сукекуро наклони глава на една страна.
— Дочух, че тези самураи са от владението на господаря Тодо, но не знам какво правят те долу в Цукигасе. Какво говорят хората в твоето село?
— Разправят, че били ронини, изгонени от Нара и Уджи. Няма къде да живеят и затова са дошли в планината.
Независимо от казаното от Иншун, Сукекуро смяташе, че подобно обяснение има основание. Окубо Нагаясу, наместник на Нара, не бе отслабвал усилията си да пази поверената му област чиста от обеднели ронини.
— Къде е Оцу? — попита Ушиносуке. — Искам да й дам подаръка.
Той винаги се опитваше да я види, но не само защото тя му даваше сладки и му говореше приятни неща. Имаше нещо в нейната хубост, което бе тайнствено, не от този свят. Понякога не можеше да реши дали тя е човек или богиня.
— Предполагам, че е в крепостта — отвърна Сукекуро. После хвърли поглед към градината и добави: — О, изглежда днес си късметлия. Това там не е ли тя?
— Оцу! — извика високо Ушиносуке.
Момичето се обърна и се усмихна. Той изтича до нея и останал без дъх й поднесе подаръка си.
— Виж! Хванах славей. За теб е.
— Славей ли?
Тя намръщена долепи ръце до тялото си.
Ушиносуке изглеждаше разочарован.
— Има прекрасен глас — каза той. — Не ти ли се иска да го чуеш?
— Да, но само ако славеят е свободен да лети където си поиска. Тогава ще ни пее хубави песни.
— Мисля, че си права — отвърна леко намусено момчето. — Искаш ли да го пусна?
— Оценявам желанието ти да ми дадеш подарък, но да — това ще ме зарадва много повече, отколкото ако го задържа.
Ушиносуке мълчаливо разтвори сламения вързоп и птицата подобно на стрела полетя над стените на крепостта.
— Ето, виждаш ли колко е щастлив на свобода? — запита го Оцу.
— Нали наричат славеите предвестници на пролетта? Може някой да ти донесе добри новини.
— Новини, радостни като идването на пролетта? Истина е, че има нещо, което жадувам да чуя.