Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Понеже не смяташе, че заема толкова високо положение, та да й правят такава услуга, Оцу отказа предложението, но Хього настоя. Конят, петнисто сив, бе воден от един начинаещ самурай до лекия склон при външната порта.
Хього измина известно разстояние и спря. Не можеше да го отрече. От време на време завиждаше на Мусаши, както би завиждал на който и да е мъж, обичан от Оцу. Това, че сърцето й принадлежеше на друг, не намаляваше привързаността му към нея. По време на пътешествието им от Едо, Оцу беше превъзходен спътник и през последвалите седмици и месеци той се възхищаваше на всеотдайността, с която тя се грижеше за неговия дядо. Въпреки че бе по-дълбока от всякога, любовта му към нея бе безкористна. Секишусай му бе заръчал да я предаде невредима на Мусаши и Хього смяташе да направи точно това. Не бе в неговата природа да завижда за щастливата съдба някому или пък да го лиши от нея. Не можеше да помисли за никаква постъпка вън от Пътя на самураите; да изпълни желанието на дядо си само по себе си щеше да бъде израз на неговата любов.
Беше се унесъл в мечти, когато Оцу се обърна и поклони на изпращачите си. Щом тръгна, тя неволно разклати няколко сливови цветчета. Докато унесено наблюдаваше как цветът им се рони, Хього почти можеше да помирише неговото благоухание. Почувства, че я вижда за последен път и намери утеха в безмълвна молитва за бъдещия й живот. Остана да гледа, докато тя се изгуби от погледа.
— Господарю.
Хього се обърна и по лицето му бавно се разля усмивка.
— Ушиносуке. Добре, добре. Чух, че си си отишъл снощи в къщи, въпреки, че ти бях наредил противното.
— Да, господине, майка ми…
Той бе все още във възрастта, когато споменаването за отделяне от майка му го докарваше до границите на плача.
— Всичко е наред. Добре е едно момче да се грижи за майка си. Но как си минал покрай ронините в Цукигасе?
— О, това беше лесно.
— Така ли?
Момчето се усмихна.
— Те не бяха там. Чули са, че Оцу е от крепостта, така че са се уплашили от нападение. Смятам, че са отишли от другата страна на планината.
— Ха-ха. Вече няма нужда да се тревожим за тях, а? Закусвал ли си?
— Не, — каза Ушиносуке, леко притеснен. — Станах рано, за да изкопая диви картофи за учителя Кимура. Ако ги харесвате, ще донеса и за вас.
— Благодаря ти.
— Знаете ли къде е Оцу?
— Тя току-що тръгна за Едо.
— Едо ли?… — Той се подвоуми, преди да продължи: — Чудя се дали е помолила вас или учителя Кимура, за това което исках?
— Какво е било то?
— Надявах се да ми разрешите да стана слуга на някой самурай.
— Но ти си още много малък за това. Може би когато пораснеш.
— Искам да се науча да се бия със саби. Не бихте ли ме обучавал, моля ви. Трябва да се науча, докато майка ми е все още жива.
— Учил ли си при някого?
— Не, но съм се упражнявал с моята дървена сабя върху дървета и животни.
— Това е едно добро начало. Като пораснеш още малко, можеш да дойдеш при мен в Нагоя. Скоро ще отида да живея там.
— Това е към Овари, нали? Не мога да отида толкова надалеч, не и докато майка ми е още жива.
Хього, трогнат донякъде, каза:
— Ела с мен.
Ушиносуке мълчаливо го последва.
— Отиваме в доджото. Искам да видя дали имаш вродени способности за боец със сабя.
— Доджото?
Ушиносуке се чудеше дали не сънува. Още от ранно детство той смяташе древното доджо Ягю за символ на всичко, към което се стремеше в живота. Макар Сукекуро да му бе казал, че може да влиза, той все още не го бе правил. И сега един член на семейството го кани вътре!
— Изплакни си краката.
— Да, господине.
Ушиносуке отиде до малкото изкуствено езерце до входа и много старателно си изми краката, като внимаваше да изчисти мръсотията изпод ноктите.
Веднъж влязъл вътре, почувства се малък и незначителен. Стълбовете и наклонените греди на тавана бяха стари и масивни, подът излъскан до блясък, в който можеше да види отражението си. Дори гласът на Хього изглеждаше различен, когато каза:
— Вземи си сабя.
От висящите на една от стените оръжия Ушиносуке си избра сабя от черно буково дърво. Хього също взе една и като насочи върха й към пода, отиде в средата на стаята.
— Готов ли си? — попита той хладно.
— Да — каза Ушиносуке като вдигна оръжието си на височината на гърдите.
Хього започна от леко скосено положение. Ушиносуке настръхна като таралеж. Веждите му бяха повдигнати, лицето — изкривено в яростна гримаса и кръвта му пулсираше. Щом Хього му даде знак с очи, че ще нападне, момчето високо изръмжа. Хього напредна бързо с кънтящи стъпки и замахна странично към кръста на Ушиносуке.