Отдел Убийства: Главният заподозрян

В кабинета вече не се дишаше от цигарен дим, от безбройните кафета в устата й се появи упорит възгорчив вкус, но тя продължаваше да седи, вперила уморени и възпалени очи в разгънатата на бюрото безформена таблица, отново и отново изчиташе фамилиите на хората, вземали касети в евтините пунктове. На моменти й се струваше, че видя, по-точно почувства нещо неуловимо, някаква закономерност, но щом се опиташе да се съсредоточи в тази посока, усещането изчезваше. В четиринадесетте колонки не се повтаряше нито една фамилия. И дори нямаше фамилия, която да се повтаря поне десет пъти. Ако все пак предположението й е вярно и крадецът наистина е вземал четиринадесетте филма под наем, то не си е казвал фамилията. И ако Настя Каменска бе твърдо убедена, че този човек със сигурност се крие зад множеството вписани в таблицата имена, тя ще направи невъзможното, но ще го намери. Нека да загуби много време, но ще го направи. Но цялата беда е там, че Настя не беше уверена, а това я разсейваше, пречеше й да работи и нашепваше коварно: „Стига, ти сгреши, твоята версия не е правилна. Изхвърли таблицата, скъсай я на малки парченца и търси друг път.“

Тя стана, разтривайки с ръце изтръпналия си от дългото седене кръст, отвори широко прозореца, за да се проветри стаята, и отиде в съседния кабинет, в който се помещаваха Юра Коротков и Коля Селуянов. Коротков бе на телефона, а Николай съчиняваше съсредоточено поредния отчет. Като видя Настя, учудено вдигна глава:

— Още ли си тук? А ние мислехме, че отдавна си заминала у вас.

— Заедно ли мислехте, или поотделно?

Коля се засмя, доволен, че под благороден предлог може да се откъсне от ненавистната книжна работа.

— Заедно. Искахме да си изпросим от теб кафенце, погледнахме часовника и решихме, че вече е късно.

— А да направите две крачки по коридора и да проверите — това не е по силите ви, така ли?

— Е, Ася — възмути се Селуянов, — ние с Коротков ченгета ли сме, или не сме? Ако проверявахме всяко предположение с краката си, нямаше да ни стига времето за нищо. Между другото ти винаги си ни опявала, че вместо да седим и да умуваме, все тичаме да видим с очите си. Твоята школа си казва думата, така че без претенции.

— Добре — тя махна с ръка, — стоварвай всичко на мен. Аз съм ви виновна за всичко. Какво съчиняваш? Поредния „шедьовър“ ли?

— Поема за задържането на гражданина Белов на улица „Белов“. Звучи страхотно, а?

— Как каза? — Настя се навъси.

Сърцето й започна да бие бързо-бързо, сякаш бе чула нещо съвсем неочаквано.

— Както чу. Гражданинът Анатолий Петрович Белов е задържан днес на улица „Генерал Белов“. Просто съвпада, нали разбираш? Какво така пребледня? Да не би да познаваш тоя Белов? Твой клиент ли е?

— Не, не го познавам. Имаш ли карта на Москва?

Въпросът й беше чисто риторичен, всички знаеха, че на бюрото на Селуянов има десетина различни карти на Москва и областта. Хобито му от детски години бе основното познаване на града.