Страшният съд [bg]

33

Вдишвам дълбоко, издишвам през носа и казвам:

— Индианците апахи са твърдели, че човек преценява силата на един мъж по враговете му.

— Смяташ, че Бен ти е бил враг? — пита психарят.

— Джони Г. бе моят враг. Искаш да кажеш, че съм минал откъм другата страна ли? Казвам го. Моите врагове бяха приятелите ми.

— Най-опасният вид врагове — казва той.

— Опасни ли? Опасен беше Бъки — рекох.

— Ловният водач ли? — пита психарят.

Кимам и казвам:

— Дори Джеймс знаеше, че у него има нещо. Беше неумолим. Веднъж бяхме на лов в планините в Ню Мексико и ни връхлетя неочаквана буря. Стъмняваше се и водачите събираха всички хора в лагера.

Вятърът свиреше през цепнатините на хижата, не голяма хижа като „Каскейд“, а проста дървена колиба, и когато последната група се прибра, през вратата нахлу три инча сняг, преди да успеем да я затворим. Точно тогава забелязах, че две ченгета от Бостън липсваха. Бяха останали да дебнат един лос, докато водачът им бе по следите на друг ранен лос заедно с онзи, който го бе ранил.

Джеймс попита водачите от Ню Мексико кой ще отиде да ги потърси, а те се ококориха и му казаха, че разстоянието до тях било осем мили, минавало се през два прохода и било невъзможно да стигнат до тях в тази буря, камо ли пък да се върнат. Бъки не изрече и думица. Имаше спорове, изрекоха се доста горчиви думи и никой не забеляза какво прави Бъки, докато той не нарами раницата си и не излезе от хижата. Десет минути по-късно вече беше тъмно като в рог, водачите извадиха водка и започнаха да употребяват думата „самоубийство“ така, сякаш той вече се бе обесил на гредите на тавана.

Психарят ме поглежда и изчаква.

— Никой не знае как го направи — продължавам и барабаня с пръсти по масата. — Ченгетата дори не бяха в съзнание. Беше пет часът сутринта, когато той влезе през вратата, преметнал по един на всяко рамо.

Не съм глупав — рекох. — Не съм искал да ме хванат.