Страшният съд [bg]

Имах повече електронни писма, отколкото можех да прочета, трябваше и да издиктувам няколко писма и това ми подейства оздравително — просто да вървя напред, да се занимавам с писмената работа упорито като термит. Някъде по средата на цялата тази дейност изведнъж установих, че не виждам. Осветлението не беше запалено, а навън вече се здрачаваше. Запалих лампите и продължих. Малко след това вратата на кабинета ми се отвори.

— Извинявай — рече Бен и се пльосна на креслото с кожена тапицерия пред писалището ми. — Но това е лудница.

Погледнах го за миг, ръцете ми стискаха здраво дръжките на стола. Вентилационният отвор на тавана жужеше тихо, а навън свистеше трафикът по улицата.

— Няма нужда да се извиняваш — рекох. — Спомняш ли си как се състезавахме всеки ден през лятото по онази дълга две мили писта?

Той поклати глава и рече:

— Знам. Въпросът не е в това, че са избрали теб, вместо мен. Въпросът е, че просто не мога да повярвам.

— Майк Алън ми каза, че Джеймс би желал да довършим работата. „Гардън Стейт“ бе неговият магнум опус — най-голямото дело в живота му. Разбирам какво имаш предвид, но дай просто да го построим.

Бен ме погледна, озадачен.

— Аз просто не смятам, че Скот…

— Бен — рекох и погледнах към документите пред себе си и извадих един лист. — Не мога да го направя. Трябва да преодолеем белезите. Те зарастват. Искам да отидеш утре на строителната площадка. „Кон Трак“ започват да копаят в понеделник.

— „Кон Трак“ ли?

— Те дадоха най-ниска цена — отвърнах.

— А аз си мислех, че „О Би Джи“ ще вземат поръчката, защото са местна компания.

— „Кон Трак“ дадоха ниска цена — рекох и запрелиствах книжата пред себе си. — Току-що говорих с Ланс Парсънс. Сделката е сключена.

Намерих копие от договора с „Кон Трак“ с бележките на Джеймс в полето и вдигнах глава. Бен гледаше покрай мен към прозореца. Изчаках го.

Той кимна и се изправи.

— Ей — рече той, — спомняш ли си как подпалихме наблюдателната кула на треньора?

— Аха — отвърнах и се размърдах на място.

— И ни прибраха всички, а аз им казах, че аз съм го направил и че не познавам другия — някакъв пиян колега, с когото съм се срещнал на улица „Маршъл?“

— Защото идеята бе твоя — отвърнах. — Това каза, а аз трябваше да плащам за пиците и бирите до края на годината.

— Да, идеята беше моя — каза той. — Но това не е единствената причина да го направя. Направих го, защото беше мой приятел и така трябваше да постъпя.

Погледнах го, изстисках една усмивка, но знаех, че изражението ми бе глупаво.

— Скот е и мой приятел — рекох.

— Да, знам.