Далечната планета
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Левенсон
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Далечната планета». Краткое содержание книги:
Острият сюжет дава възможност на автора ярко да обрисува хората на бъдещето, себеотрицанието им в полза на науката, да покаже тяхното отношение към науката, към труда, към другаря, изобщо към живота, техните идеали и стремежи.
До стената на Съвета на входа беше седнал с протегнати крака един човек с изпокъсан пилотски комбинезон, сляп, с бинтовано лице. На коленете му лежеше блестящо никелирано банджо. Отметнал глава, слепият слушаше песента „Далечна Радуга“.
Иззад купола се показа лъжещурманът Ханс с огромен вързоп на рамо. Когато видя Горбовски, той почна да се усмихва и каза, без да спира: „А, капитане! Как са вашите улмотрони? Взехте ли ги? А пък ние, ето на, погребваме архивите. Много е изморително. Какъв побъркан ден, ужасен ден…“ Изглежда, че това беше единственият човек на Радуга, който тъй и не научи, че Горбовски е истинският капитан на „Тариел“.
От прозореца на Съвета Матвей повика Горбовски:
— „Тариел“ е вече на орбитата! — извика той. — Сега се сбогувахме. Там всичко е наред.
— Слез — предложи му Горбовски. — Да вървим заедно.
Матвей поклати глава.
— Не, приятелю — каза той. — Имам много работа и малко време… — Той помълча, после добави объркано: — Женя се намери, знаеш ли къде?
— Досещам се — каза Горбовски.
— Защо го направи? — попита Матвей.
— Честна дума, нищо не съм правил — каза Горбовски.
Матвей поклати укорително глава и се скри в дъното на стаята, а Горбовски тръгна по-нататък.
Той излезе на брега на морето, на прекрасния жълт плаж с пъстрите сенници и удобните шезлонги, с катерите и лодките, строени до ниския пристан. Той се отпусна в един от шезлонгите, протегна с удоволствие краката си, скръсти ръце на корема и започна да гледа на запад към кървавото залязващо слънце. Отляво и отдясно надвисваха кадифеночерните стени, той се мъчеше да не ги гледа.
Сега трябваше да стартирам към Лаланда, мислеше си той и дремеше. Щяхме да седим тримата в кабината и аз щях да им разказвам каква хубава планета е Радуга и как я бях кръстосал цялата за един ден. Пърси Диксън щеше да си мълчи и да си навива брадата на пръста, а Марк щеше да мърмори, че това са стари скучни работи и че навсякъде е едно и също. А утре по това време щяхме да излезем от деритринитацията…
Край него мина с наведена глава онова прекрасно момиче с белия кичур в златната коса, което така навреме беше прекъснало неприятния му разговор със Скляров на космодрума. То вървеше до самата вода и лицето му вече не изглеждаше каменно, то беше просто безкрайно изморено. На около петнадесет крачки то се спря, постоя, загледано в морето, и седна на пясъка, като заби брадичка в коленете си. Веднага над ухото на Горбовски някой тежко въздъхна и когато изви очи, той видя Скляров. И Скляров гледаше момичето.
— Всичко е безсмислено — каза той тихо. — Живях отегчително, ненужно! И всичко най-лошо ми беше запазено за последния ден…
— Гълъбче — каза Горбовски. — Ама какво хубаво може да има в последния ден?
— Вие още не знаете…
— Знам — каза Горбовски. — Всичко знам…
— Не можете всичко да знаете… Нали чувам как говорите с мене.
— Как?
— Като с обикновен човек. А пък аз съм страхливец и престъпник.
— Е, Роберт — каза Горбовски — Какъв страхливец и престъпник сте вие?
— Аз съм страхливец и престъпник — повтори упорито Роберт. — Дори сигурно съм нещо по-лошо, защото смятах, че всичко, което вършех, е правилно.
— Страхливци и престъпници няма — каза Горбовски. — По-скоро ще повярвам в човек, който е способен да възкръсне, отколкото в човек, който е способен да извърши престъпление.
— Недейте ме утешава. Нали ви казвам, че вие не знаете всичко.
Горбовски лениво извърна глава към него.
— Роберт — каза той, — я не си губете времето. Идете и седнете до нея… Много удобно съм легнал, но ако искате, ще ви помогна…
— Всичко става не така, както ми се иска — каза тъжно Роберт. — Сигурен бях, че ще я спася. Струваше ми се, че съм готов на всичко. Но се оказа, че не съм готов на всичко… Ще отида — каза той изведнъж.
Горбовски го следеше как крачи — отначало широко и уверено, а после все по-бавно и по-бавно, как все пак се доближи и седна до нея и тя не се отдръпна.
Известно време Горбовски ги гледаше и се мъчеше да разбере дали им завижда или не, а после наистина задряма. Събуди го допирът с нещо студено. Той отвори едно око и видя Камил, неговия вечен и нелеп шлем, неговото вечно омърлушено и навъсено лице и кръглите му немигащи очи.