Далечната планета
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Левенсон
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Далечната планета». Краткое содержание книги:
Острият сюжет дава възможност на автора ярко да обрисува хората на бъдещето, себеотрицанието им в полза на науката, да покаже тяхното отношение към науката, към труда, към другаря, изобщо към живота, техните идеали и стремежи.
Ламондоа се спря, по лицето му се появиха червени петна, раменете му се отпуснаха. Мъртва тишина лежеше над града.
— Много ми се живее — каза изведнъж Ламондоа. — И децата… Аз имам две, момче и момиче; те са там в парка… Не знам. Решавайте.
Той пусна мегафона и остана да стои пред тълпата целият смачкан, състарен и жалък.
Тълпата мълчеше. Мълчаха нула-физиците, които стояха в първите редици, нещастните носители на новото разбиране на пространството, единствените в цялата Вселена. Мълчаха художниците, писателите и артистите, които добре знаеха какво представлява тридесетгодишен труд и които твърде добре знаеха, че никой шедьовър не може да се повтори. Мълчаха върху купчините изхвърлена руда строителите, които тридесет години работеха рамо до рамо с нулевиците и за нулевиците. Мълчаха и членовете на Съвета — хората, които бяха смятани за най-умните, най-знаещите, най-добрите и от които преди всичко зависеше онова, което трябваше да стане.
Горбовски виждаше стотици лица, млади и стари, мъжки и женски, и сега всички му се струваха еднакви, необикновено приличащи на лицето на Ламондоа. Той ясно си представяше какво мислят. Много им се живееше: на младия — защото толкова малко е живял, на стария — защото толкова малко оставаше да живее. С тази мисъл човек още може да се справи: едно усилие на волята и тя е вкарана в дълбочината и очистена от пътя. Който не може да го направи, вече за нищо не мисли и цялата му енергия е насочена към това да не издаде смъртния си ужас. А останалите… Много им е жал за труда. Много им е жал, непоносимо им е жал за децата. Дори не че им е жал — тук има много хора, които са равнодушни към децата, но им се струва подло да мислят за нещо друго. И трябва да решат. Ох, колко е мъчно това — да решиш! Трябва да избереш и да кажеш гласно, високо, какво си избрал. И с това да поемеш гигантската отговорност, съвсем непривичната по тежест отговорност пред самия себе си, за да се чувствуваш през останалите три часа от живота си като човек, да не се извиваш от непоносим срам и да не хабиш последната си въздишка, за да извикаш „Глупак! Подлец!“ на себе си. Милосърдие, помисли си Горбовски.
Той се приближи до Ламондоа и взе от него мегафона. Изглежда, че Ламондоа дори не забеляза.
— Виждате ли — каза с искрено вълнение Горбовски по мегафона, — страх ме е, че тук има някакво недоразумение. Другарят Ламондоа ви предлага да решите. Но, разбирате ли, всъщност няма какво да се решава. Всичко вече е решено. Яслите и майките с новородените са вече в звездолета. (Тълпата шумно въздъхна.) Останалите дечица се товарят сега. Мисля, че всички ще се сместят. Дори не мисля, а съм убеден. Извинете ме, но аз реших самостоятелно. Аз имам право на това. Дори имам правото решително да пресека всички опити да ми се попречи да изпълня това решение. Но това право според мен не ми е нужно. Общо взето, другарят Ламондоа изказа интересни мисли. На драго сърце бих спорил с него, но трябва да вървя. Другари родители, влизането в космодрума е съвсем свободно. Вярно, ще извинявате, но не бива да се качвате на борда на звездолета.
— Това е всичко — каза високо някой в тълпата. — И е правилно. Миньори, след мене!