Далечната планета
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Левенсон
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Далечната планета». Краткое содержание книги:
Острият сюжет дава възможност на автора ярко да обрисува хората на бъдещето, себеотрицанието им в полза на науката, да покаже тяхното отношение към науката, към труда, към другаря, изобщо към живота, техните идеали и стремежи.
Тълпата зашумя и се задвижи. Няколко птерокара излетяха.
— От какво трябва да изхождаме? — каза Горбовски. — Най-ценното, което имаме, е бъдещето…
— Ние го нямаме — каза един суров глас в тълпата.
— Напротив, имаме! Нашето бъдеще — това са децата. Съвсем нова мисъл, нали! И изобщо трябва да бъдем справедливи. Животът е прекрасен и ние всички вече го знаем. А дечицата още не знаят. Само колко любов им предстои! Да не говоря за нула-проблемите. (В тълпата заръкопляскаха.) А сега да вървя.
Горбовски даде мегафона на един от членовете на Съвета и се приближи до Матвей. Матвей няколко пъти го удари здраво по гърба. Те гледаха тълпата, която се топеше, оживените лица, които изведнъж станаха много различни, и Горбовски измърмори с въздишка:
— Забавно е все пак. Ето, ние се усъвършенствуваме, усъвършенствуваме, ставаме по-хубави, по-умни, по-добри, ама все пак колко е приятно, когато някой вземе решение вместо тебе…
Глава девета
„Тариел-втори“, десантният сигма-Д-звездолет, беше създаден за прехвърляне на малки групи изследователи с минимален комплекс лабораторно оборудване. Той беше много добър за слизане на планети с бесни атмосфери, имаше огромен запас от движеща енергия, беше здрав, сигурен и деветдесет и пет процента от него представляваха енергетични капацитети. Естествено в кораба имаше жилищен сектор от пет мънички каюти, мъничка каюткомпания, миниатюрна кухня и голяма кабина, открай докрай отрупана с пултове на уредите за управляване и контрол. На кораба имаше и товарен сектор — доста обширно помещение с голи стени и нисък таван, без принудително кондициониране, удобно (в краен случай) за устройство на походна лаборатория. Нормално „Тариел-втори“ приемаше на борда си до десет души заедно с екипа.
Товареха децата през двата люка: малките — през пасажерския, големите — през товарния. Край люковете се тълпяха хора, и те бяха много повече, отколкото очакваше Горбовски. Още от пръв поглед се виждаше, че тук бяха не само възпитатели и родители. Малко по-настрана се издигаха сандъци с нераздадени улмотрони и с оборудване за Следотърсачите от Лаланда. Възрастните бяха мълчаливи, но край кораба се чуваше необичаен шум: писък, смях, тънкогласо нестройно пеене — онази глъчка, която през всички времена е била така характерна за интернатите, детските площадки и амбулатории. Не се виждаха познати лица, само встрани Горбовски позна Аля Постишева. А и тя беше съвсем друга — омърлушена и тъжна, облечена много изящно и акуратно. Тя беше седнала на един празен сандък, сложила ръце на колене, и гледаше кораба. Тя чакаше.
Горбовски излезе от птерокара и се упъти към звездолета. Когато минаваше край Аля, тя му се усмихна тъжно и каза: „А пък аз чакам Марк.“ „Да-да, той скоро ще излезе“ — каза любезно Горбовски и отиде по-нататък. Но веднага го спряха и той разбра, че няма толкова лесно да стигне до люка.
Един едър брадат човек с широкопола шапка му прегради пътя.
— Другарю Горбовски — каза той. — Моля ви, вземете.
Той подаде на Горбовски дълъг тежък пакет.
— Какво е това? — попита Горбовски.
— Моята последна картина. Аз съм Йохан Сурд.
— Йохан Сурд — повтори Горбовски. — Не знаех, че сте тук.
— Вземете я. Тежи съвсем малко. Това е най-хубавото нещо, което съм направил през живота си. Бях я донесъл тук на изложба. Това е „Вятър“…
Всичко се сви вътре в Горбовски.
— Дайте я — каза той и внимателно прие пакета.
Сурд се поклони.
— Благодаря, Горбовски — каза той и изчезна в тълпата.
Някой здраво стисна Горбовски за ръката. Той се извърна и видя една млада жена. Устните й трепереха и лицето й беше мокро от сълзи.
— Вие ли сте капитанът? — попита тя с пресекващ глас.
— Да, да. Аз съм капитанът.
Тя го стисна още по-силно за ръката.
— Там е моето момче… На кораба… — Устните й почнаха да се кривят. — Страх ме е…
Горбовски направи учудена физиономия.
— Че от какво? Там то е в пълна безопасност.
— Сигурен ли сте? Обещавате ли ми?…
— То е там в пълна безопасност — повтори решително Горбовски. — Това е много добър кораб!
— Колко деца — каза тя, хълцайки. — Колко деца!…
Тя пусна ръката му и се извърна. Горбовски потъпка нерешително на място и тръгна по-нататък, като пазеше с ръце и с тяло шедьовъра на Сурд, но веднага от двете страни го хванаха под лактите.
— Това тежи само три кила — каза бледен недодялан мъж. — Никога не съм молил никого за нищо…
— Виждам — съгласи се Горбовски. Това наистина личеше.
— Тук е отчетът за наблюденията върху Вълната за десет години. Шест милиона фотокопия.