Недостатъчно мъртъв
- Автор: Джеймс Питер
- Серия: Рой Грейс #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Шведова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Недостатъчно мъртъв». Краткое содержание книги:
Поне така представят първоначалната версия на старши детектив Рой Грейс, който се заема да разследва извратеното убийство на Кати Бишоп, красива млада дама от хайлайфа на Брайтън. Грейс стига до заключението, че Бишоп е проявил на пръв поглед невероятната способност да бъде на две места едновременно. Дали някой си е присвоил идентичността му, или пък той е доста изкусен лъжец? Разнищвайки фактите зад фасадата на привидно почтения живот на семейство Бишоп, детектив Грейс открива, че нищо не е такова, каквото изглежда.
А най-неочаквано в хода на разследването крехката стабилност на личния живот на Грейс заплашва да се пропука…
Когато Грейс и Глен Брансън влязоха, тя остави неохотно книгата, която четеше. Беше „Сензацията Плимсол“ — история на корабните ватерлинии от Николет Джоунс, по която, бе чула, че са направили радиосериал.
— Здрасти, Линда — каза Грейс. — Хубава ли е книгата?
— Забележителна! — отговори тя. — Стивън, съпругът ми, е служил в търговския флот и поназнайвам малко за корабите.
— Гостенинът ни в стаята си ли е?
— Говорих се него някъде преди половин час, за да разбера как се чувства. Маги излезе да проведе няколко телефонни разговора. Дали сме му почивка… беше доста напрегнато този следобед, особено в моргата, когато идентифицираше жена си.
Грейс огледа препълненото фоайе. Всички столчета край бара от неръждаема ламарина в дъното на помещението бяха заети, както и всички дивани и столове. Група мъже в официални костюми и жени във вечерни рокли се бяха събрали на куп, като че ли ще ходят на бал. Не видя никакви журналисти.
— Няма ли още преса?
— Досега не — отговори тя. — Записах го под чуждо име… Мистър Стивън Браун.
Грейс се усмихна.
— Добро момиче!
— Това може да ни спечели някой ден — каза тя. — Но скоро ще довтасат.
А с малко повече късмет Брайън Бишоп дотогава щеше да бъде заключен в килия, помисли си той.
Грейс се запъти към стълбището, после спря. Брансън зяпаше замечтано четири много привлекателни момичета в късния пубертет, които пиеха коктейли на голям кожен диван. Той размаха ръка, за да отвлече вниманието на колегата си. Глен замислено се приближи към него.
— Точно си мислех… — каза детектив сержантът.
— За дълги крака?
— Дълги крака ли?
По объркания израз на лицето му Рой разбра, че приятелят му изобщо не е гледал момичетата, дори не ги беше забелязал. Просто е зяпал в пространството. Той преметна доброжелателно ръка около талията на Брансън. Слаба и твърда като камък от вдигането на тежести, тя създаваше усещане в сакото за здраво младо дърво, вместо за човешка диафрагма.
— Ще се оправиш, приятел — каза.
— Имам чувството, че живея нечий друг живот… разбираш ли ме какво имам предвид, човече? — каза Брансън, докато се изкачваха на първата площадка. — Като че ли съм излязъл от собствения си живот и съм влязъл в нечий друг погрешка.
Стаята на Бишоп беше на втория етаж. Грейс почука на вратата. Никой не отговори. Той почука отново, по-силно. После, като остави Брансън да чака в коридора, слезе долу и дойде с дежурния управител, елегантно облечен мъж на около трийсет години, който им отвори вратата с резервния ключ.
Стаята беше празна. Задушаващо гореща и празна. Грейс я прекоси и отвори вратата на банята. Тя изглеждаше недокосната, освен че беше вдигната седалката на тоалетната чиния.
— Това ли е стаята? — попита Грейс.
— Стаята на мистър Стивън Браун, сър — отговори дежурният управител.
Само по дълбокия отпечатък върху пурпурното покривало в края на леглото и сребърния поднос с изстинала чаша чай, чайник, каничка с мляко и две бисквити в неотворени опаковки в средата на леглото личеше, че през последните няколко часа тук е имало някой.
32
Докато вървеше по претъпканата с хора широка павирана улица „Кингс Роуд“, Софи се мъчеше да си спомни какво имаше в хладилника или във фризера, за да си приготви вечеря. Или какви консерви имаше в килера. Не че имаше апетит, но знаеше, че трябва да хапне нещо. Покрай нея премина велосипедист с каска и трико от ликра. Две момчета изтракаха на своите скейтбордове.
В някакъв роман преди известно време беше прочела една фраза, която запомни: „Лошите неща се случват в хубави дни.“
Атентатът на 11 септември се беше случил в хубав ден. Това беше едно от нещата, които й бяха направили най-силно впечатление сред всичките картини, че ударът на онези самолети в кулите можеше и да не предизвика толкова силен емоционален резонанс, ако се беше случил под сиво, дъждовно небе. Човек някак си очакваше гадориите да се случват в лоши дни.
Днешният ден беше двойно или може би тройно гаден.
Първо, новината за смъртта на съпругата на Брайън, после студеният му отговор, когато му се обади да го утеши. А сега и това, че всичките й планове за съботата и неделята отиваха на кино.
Тя спря, промуши се през няколко шезлонга и опря лакти в тюркоазените метални перила към плажа. Точно под нея няколко деца играеха с ярко оцветени топки на покрита с чакъл площадка — бивш басейн за лодки. Родителите си бъбреха на няколко метра от тях, като ги наблюдаваха зорко. Тя също искаше да бъде родител, искаше да гледа как децата й играят с другарчетата си. Винаги бе смятала, че ще бъде добра майка. Собствените й родители се държаха добре с нея.