Играта на време и болка

"Помниш ли когато дойде да ме видиш за последен път? О, колко радостна и уплашена бях да разбера, че са те издигнали за министър! Изглеждаше ми съвсем естествено и правилно аз, която първа те заведох в Двора на орлите, сега да те поканя у дома за отмора и разпускане, преди да поемеш трудните си нови задължения. Пратих ти куриер в Колхари. По онова време вече нашите истории бяха съвършено оплетени помежду си, докато животите ни се бяха разделили окончателно. Надявах се да ме посетиш като стара приятелка, на която едно време пишеше най-удивителните писма. (Ех, в онези ранни години, за какви истории ми пишеше! За това, как си наел писмописец, за да те научи на по-съвременната улвиянска система на словослагане — и после от време на време пак ми пишеше на ръка със старите търговски йероглифи, на които те бе научил баща ти и при които знаци за неща и чувства и за цели системи от идеи, които с думи биха били разказвани по съвсем различни начини, бяха съвсем директно записвани със знак. Към края ползваше словослагането все по-малко и писмата ти станаха смес от двете писмена — с което, както при всичко, свързано с теб ти просто показваше, че си започнал да овладяваш онова, което си. И забелязах как, колкото повече думи навлизаха в писмата ти, и колкото по-редки ставаха знаците, обозначаващи вече готови идеи, толкова по-редки ставаха самите ти писма. И докато кореспонденцията ни постепенно пресъхваше се чудех дали ти си човек, който все пак се чувства по-удобно с абстрактните идеи и физическите неща, отколкото с меандрите на граматика и обозначаване.) Но също така знаех, че можеш да се появиш като най-строгия обвинител, с цял списък от причини, защо си спрял да пишеш. Всъщност се надявах да станеш мое огледало: веднъж да бях се вгледала в теб достатъчно дълбоко за да разбера, какво чувстваш към мен, бих могла, стъпвайки между собствените и двусмислия, да разбера, в кого се бях превърнала.

"Всички бяхме чували много, през годините, за твоя нов едноок любовник. Някои казваха, че той е долно и злобно същество, някога най-долен вид роб, бандит и убиец, сега твой шут и твой клоун, за когото си развил онази обсебваща обич, с която понякога най-висшите се влюбват в най-долните. Други пък казваха, че той бил магесник, който те обвързал с договор, в който били записани с еднаква яснота всички твои минали успехи и всички твои идващи победи и за всяка от която, в мига на нейното случване, си бил принуден да плащаш с кръвта на твоето тяло и с унижението на твоята душа — една отплата, която се случвала в най-тъмните часове и с ритуали с такава жестока, болезнена и унизителна интензивност, че обикновените мъже и жени не могли да си ги представят. Други пък разпознаваха във вас двамата по-човешки отношения: едноокото същество бил блестящ военен и политически стратег, чийто съвет веднъж си бил потърсил и след това си останал зависим от неговото присъствие. Той бил за войната и политиката онова, което великият Белам бил едно време за архитектурата и математиката. Най-лошото, което този тип хора можеха да кажат за теб бе, че твоето величие в Неверион било една илюзия, че властта, която ти приписвахме не съществувала и че ти, всъщност, си бил просто една пешка в игрите на едноокия, разигравана за постигане на неговите цели — които цели, разбира се, не били изобщо толкова възвишени като онези, които ти проповядваше така послушно под негова диктовка една дузина години. А най-нечовешката версия бе, че едноокият просто не съществува! Ти самият си бил магесникът, чиято освободителна програма прикривала неописуеми дълбини и сложнотии, в които доброто и злото били така оплетени, че не било възможно да бъдат някога отново разделени. И едноокият демон, появяващ се в нашийника, който е твоят личен знак, е бил просто една от многото измами, които ти си създавал за да демонстрираш сила и воля, за които думи като несъкрушими и непоклатими са просто недостатъчни.