Играта на време и болка
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на време и болка». Краткое содержание книги:
"Но ти вече се бе навел напред, с твоето тъмно изражение. Чух въпроса, който се поколеба, полу-оформен, някъде между челюстта, езика и устните ти. За момент бе, все едно самият едноок бе там с нас и те водеше с ръка на рамото ти и чакаше отговора заедно с теб: „Кажи ми, имаше ли с тях един дребен мъж, на име Нойед, с едно око?“
"Тя бе обезпокоена от силата на твоето питане, както бяха и другите преди нея. „Не,“ отговори, объркана. Не била виждала такъв. Имало куца жена, която повечето време мълчала. Имало един дебелак, който бил болен и трудно дишал. Даже повечето от тях имали рани или осакатявания от пътешествието си из нашите земи. Но дребен едноок? Не, изобщо нямало такъв. Завърши като ни каза, че когато напуснала колибата се върнала при старейшините и им предложила да пуснат след ден-два групата, като им дадат провизии за из път, в името на императрицата, чието царуване е величаво и благородно; и на старейшините просто им трябвало да го чуят от друг за да обявят, че и те всъщност вече се били доближили до такова решение. Щели да направят точно така. (Но тя подозираше, че всъщност вече им било писнало да държат някакви чужденци под ключ.) И била сигурна, че точно това направили. И била потеглила към следващия град.
"Ти се облегна наново на своя диван. Скоро бяхме отново потопени в други истории. От време на време ти хвърлях по един поглед. Онова обаче, което виждах дори по-ясно, отколкото виждах теб бе един дребосък, свил се в края на твоя диван, да се държи за коленете и да слуша толкова внимателно, колкото и ние, червенокосата островитянка, главата му обърната така, че да я вижда с единственото си око. Трябва да ти кажа, това еднооко същество ни заробваше със своето отсъствие!
"Онази нощ помолих разказвачката да преспи в замъка, наредих да й донесат одеала и черги в залата. Дъждът бе спрял и с пълната луна покрай каменните стени на замъка ми, покрити с перлите на лунната светлина, бавно се издигаше мъгла.
"Ти се прозя, ти се протегна, ти се изправи — искал си да направиш една разходка. Някой от нас иска ли да ти прави компания?
"Разказвачката се отказа, позовавайки се на умората.
"Аз? Бях просто прекалено стара и прекалено вдървена за да ми харесват такива нощни разходки по мокрото и хладното. Направо бях изтощена.
"Яхор се опита да те откаже от идеята. Такива влажни нощи били вредни за белите дробове и за черния дроб. Но ти му се изсмя и излезе. Аз се качих в покоите си. Но преди да си легна отворих прозорците да видя сребристия въздух навън. Не можех да видя нито земята, нито дърветата.
"Замъкът изглеждаше, че плава нанякъде из напоена от луната пара. Спомних си как преди дни, от същия прозорец, те бях гледала да се разхождаш на слънцето, както сега правеше в мъглата. Усмихнах се. Както бе донесъл в замъка ми заробващото отсъствие на своя приятел, сега все пак си го беше взел със себе си. Както си стоях, и търсих да те видя и не можех се почувствах, за пръв път от твоето пристигане, в мир. Какво би могъл да кажеш на дребното създание, което те преследваше като сън? През всичките години от тогава и до днес просто съм приемала, че става дума за нещо в центъра на твоето съществуване, за артикулацията на някаква тайна, на основата на която е основан твоят Аз, за началото и края на всичко, между което се намираше онова, от което се отчайваш и онова, на което се надяваш. Може би просто, както гледах навън към мъглата, разбирането, че в теб има такъв център, бе онова нещо, което ме постави в мир онази нощ. След като такъв център имаше за теб и в теб, можех да предположа, че има такъв — колкото и да не съм го виждала — и за мен.
"На следващия ден разказвачката си тръгна, с монети и от двама ни. И малко по-късно ти яхна коня, излезе от двора на замъка ми и отиде към Колхари и към славата си. Дали не съм просто една жена, която иска да види любовта, дори демонична любов като твоята, в ядрото на всички неща? Но често съм се питала оттогава — искала съм да ти задам този въпрос: ако ти тогава беше разказал своята история, с достатъчно подробности и с необходимата дължина, щяха ли тайните, които си шепнехте там в мъглата с твоето еднооко чудовище, бог или призрак, да се окажат в основата и центърът на тази твоя история? Или те щяха да се окажат неща, припламващи в периферията на нашето внимание, като едни маргинални ремарки, които стават история само тогава, когато се кръстосат с други такива?