Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
„Секс, пари и едри риби… — рекох си аз, когато се събудих. — Добрият стар непретенциозен Хари е истинско създание на Фройд.“ Знаех си, че съвсем скоро ще се отправя към Голямата чайка.
Сезонът бе вече към края си, когато най-сетне успях да убедя Фред Кокър да ми уреди курс за истински риболов, но от него ми остана привкус като от слаба ракия. Клиентите ми бяха двама отпуснати германски индустриалци с наднормено тегло, придружавани от дебелите си, обсипани с диаманти съпруги. Доста се постарах и успях да открия и за двамата по една риба.
Първата беше едър черен марлин, но клиентът ми се замота с въдицата си, затягайки макарата, когато рибата все още не бе омаломощена и бе достатъчно силна, за да избяга. Мощният й напън повдигна дебелия задник на немеца от седалката и преди да успея да отпусна макарата му, прътът ми за триста долара отиде по дяволите. Прътът от фибростъкло се пречупи като кибритена клечка.
Вторият ми клиент, след като изпусна две чудесни парчета, се поти и пръхтя в продължение на три часа заради един дребен син марлин. Когато най-после го изтегли до борда, никак не ми се щеше да забия куката, а пък и ме беше срам да закача рибата на Адмиралтейския кей. Направихме снимките на борда на „Танцуващата“ и свалихме марлина на брега, завит в платнище. И аз като Фред Кокър държа на доброто си име. Германският индустриалец обаче бе толкова радостен от подвига си, че ми напъха в сребролюбивата ръчичка бакшиш от петстотин долара. Уверих го, че рибата е наистина великолепна, което си беше направо безсрамна лъжа. Никога не пропускам да си заслужа парите. После ветровете се обърнаха на юг, температурата на водата в протока се понижи с четири градуса и рибата изчезна. В продължение на десет дни обикаляхме далеч на север, но всичко беше свършило и поредният сезон бе отминал.
Разглобихме и почистихме всичките риболовни принадлежности. Намазахме ги обилно с жълта грес. Изтеглих „Танцуващата“ в плитчината при кея за зареждане и прегледахме целия й корпус, като го почистихме и сменихме временните пластири, които бях поставил върху нанесените ни при Топовния риф повреди.
После я боядисахме и тя отново заблестя с цялата си хубост и елегантност. Пуснахме я на вода и я откарах към мястото й до вълнолома. Там започнахме да ремонтираме всичко останало, без да бързаме, като остъргвахме на места лакировката, почиствахме металните части с шкурка, лакирахме отново, проверявахме електрическата система, запоявайки наново някой кабел или пък заменяйки друг с нов.
Изобщо не бързах. Разполагах с цели три седмици до пристигането на следващите ми клиенти — експедиция на морски биолози от някакъв канадски университет.
Дните междувременно бяха станали по-студени, а аз отново почувствах добре познатото ми усещане от притока на сили и бодрост. Вечерях често в правителствената резиденция, почти всяка седмица, като всеки път трябваше да разказвам подробно за престрелката с Гътри и Матерсън. Президентът Бидъл знаеше всичко наизуст и ме поправяше, ако пропуснех някоя подробност. Разказът ми винаги завършваше с възбудената подкана на президента: „Покажете им белега си, мистър Хари“, и аз трябваше да разкопчавам на трапезата колосаната яка на бялата ми официална риза.
Проточиха се приятни мързеливи дни. Животът на острова не бе обезпокояван от нищо. Питър Дейли изобщо не се върна на Сейнт Мери, а когато изминаха шест седмици, Уоли Андрюс бе назначен за временно изпълняващ длъжността инспектор и началник на полицията. Едно от първите му разпореждания бе да ми бъде върната карабината „ФН“.
Спокойствието на онези дни се примесваше с неясното чувство, че съм в очакване на някакво важно събитие. Знаех, че скоро ще отида до острова на Голямата чайка, за да свърша работата, която ми предстоеше под плитките кристалночисти води — и тая мисъл не ми даваше покой.
В една петъчна вечер приключвахме с моите хора седмицата в бара на „Лорд Нелсън“. С нас беше и Джудит, която бе заместила ятото момичета, въртящи се преди около Анджело всяка петъчна вечер. Тя му влияеше положително, защото той вече не се напиваше до смърт.
Чъби и аз тъкмо бяхме захванали първия си дует за вечерта и разликата помежду ни беше само няколко такта, когато на стола до мен седна Марион.
Прегърнах я с ръка през раменете и поднесох към устните й халбата си с бира, но докато тя отпиваше жадно, присъствието й ме разсея и аз изпреварих още повече бавния песнопоец Чъби.