Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
Генерал Варана влезе накуцвайки в стаята и на устните му трепна лека усмивка.
— Ваше величество — поздрави той с поклон Се’недра.
— Чичо Варана — възкликна принцесата и се спусна да го прегърне. Всъщност Варана не й беше чичо, но тя винаги го беше смятала за такъв.
— Какво си погубила и съсипала този път, моя малка Се’недра? — усмихна се той и я прегърна със силните си мускулести ръце. — Знаеш ли, че преобръщаш света с главата надолу? Какво правиш насред Алгария с алорнска армия зад гърба си?
— Ще завзема Мишрак ак Тул — заяви тя дяволито.
— Наистина ли? Защо? Да не би крал Гедел по някакъв начин да е обидил династията Боруни? Не съм чул за това.
— Този въпрос засяга алорните — отговори Се’недра сериозно.
— О, разбирам. Предполагам, че това обяснява всичко. Алорните не се нуждаят от конкретна причина, за да направят онова, което са си наумили.
— Ти ми се подиграваш — обвини го тя.
— Разбира се, че се подигравам, Се’недра. Анадилите се подиграват на боруните от хиляди години.
Тя се нацупи.
— Това е много сериозно, чичо Варана.
— Разбира се, че е сериозно — съгласи се той и нежно докосна издадената й напред долна устна с дебелия си пръст. — Но това не е причина да престанем да се подиграваме със ситуацията.
— Ти си невъзможен — каза Се’недра безпомощно и се усмихна пряко волята си. — Какво правиш тук?
— Наблюдавам — каза той. — Генералите често правят това. В ръцете ти е единствената война в момента, така че решихме да се довлечем и да погледаме какво става. Морин го предложи.
— Шамбеланът на баща ми?
— Да, мисля, че това е длъжността му.
— Морин не би направил това, не и на своя глава.
— Наистина ли? Не знаех.
Се’недра се намръщи и разсеяно задъвка косата си. Варана протегна ръка и извади кичура измежду зъбите й.
— Морин не прави нищо, ако баща ми не му нареди.
Се’недра се замисли и пак вдигна къдрицата към устните си. Варана пак я дръпна от ръката й.
— Престани! — каза тя.
— Защо? Навремето така те отучих да си смучеш палеца.
— Сега е различно. Размишлявам.
— Мисли със затворена уста.
— Това е идея на баща ми, нали?
— Не бих се осмелил да кажа, че знам какво се върти в главата на императора — отговори той.
— Добре, тогава аз ще го направя. Какво е намислила тази стара лисица?
— Това едва ли е почтително отношение към един баща, дете мое.
— Ти каза, че си тук да наблюдаваш.
Той кимна.
— И вероятно да направиш някои предложения?
Той сви рамене.
— Ако някой иска да слуша. Разбираш ли, тук съм неофициално. Имперската политика не позволява подобна намеса. Претенциите ти за риванския трон не са официално признати в Тол Хонет.
Тя му хвърли кос поглед през миглите си.
— Предложенията, които вероятно ще направиш, ако се окажеш близо до толнедранските легиони, които наистина се нуждаят от малко насоки… възможно ли е изобщо едно от тях да бъде „напред“?
— Да, възможно е да възникне такава ситуация — призна той сериозно.
— С теб има и офицери от генералния щаб, така ли?
— Да, мисля, че някои от тях от време на време служат на тази институция.
Очите му горяха от едва сдържан смях.
Се’недра отново вдигна кичур коса към устата си и генерал Варана още веднъж го издърпа от ръката й.
— Какво ще кажеш да се срещнеш с крал Родар? — попита тя.
— За мен ще бъде чест да се срещна с негово величество.
— Тогава защо не отидем да го видим?
— Защо пък не?
— О, обичам те, чичо Варана — усмихна се тя и пак му се хвърли на врата.
Намериха крал Родар да се съвещава с другите предводители на армията в голяма просторна зала, която крал Чо-Хаг беше отделил за тяхно ползване. Предводителите на армията бяха обърнали гръб на всякакво благоприличие и повечето се бяха изтегнали на удобни столове от конска кожа и гледаха как Родар, облечен в пурпурна роба, отмерва разстоянията с парче канап по огромната карта, която покриваше цялата стена.