Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Развеждаше ме самият директор, слаб, нервен ардрит с очарователен блясък. Етотозитамската зоологическа градина се поддържа много добре. Директорът ми каза с гордост, че има подбрани животни от най-далечни краища на Галактиката, включително и от Земята. Развълнувах се и поисках да ги видя.
— За съжаление сега е невъзможно — отвърна директорът, а като видя въпросителния ми поглед, добави: — Спят зимен сън. Да знаете какви грижи имахме с аклиматизацията им и се страхувах, че няма да можем да запазим нито един жив екземпляр, но за щастие витаминозната диета, която нашите учени разработиха, даде превъзходни резултати.
— Да, а какви са всъщност тези животни?
— Мухи. Харесват ли ви курдлите?
Гледаше ме с особен, изпълнен с очакване поглед, затова отговорих, като се стараех да придам на гласа си неподправен ентусиазъм:
— О, много ми харесват, ужасно мили създания!
Той засия.
— Добре. Ще отидем при тях, но най-напред ще ви помоля да почакате малко.
Върна се веднага с омотано около кръста си алпийско въже и ме заведе до мястото, където бяха затворени курдлите, заобиколено със стена, висока деветдесет метра. Отвори вратата и ме пусна напред.
— Вървете спокойно — каза той, — моите курдли са съвсем питомни.
Огледах изкуствената оргамада, където пасяха шест или седем курдела, превъзходни екземпляри на големина около три хектара. Като чу гласа на директора, най-големият се доближи до нас и подложи опашката си. Директорът се покатери върху нея, повика ме с жест и аз го последвах. Когато наклонът стана много голям, той размота въжето и ми даде да препаша единия му край. Катерихме се вързани един за друг около два часа. На върха на курдела директорът седна безмълвно, явно развълнуван. Мълчах, защото исках да уважа чувствата му. След известно време той каза:
— Не е ли прекрасна гледката оттук?
Наистина, пред нас лежеше почти целият Етотозитам с неговите кули, храмове и мазностъргачи. По улиците се движеха минувачи, малки като мравки.
— Явно курдлите са мили за вас същества? — попитах тихо, като виждах как гали нежно животното по гърба.
— Обичам ги — каза просто директорът и ме погледна в лицето. — Курдлите са люлката на нашата цивилизация — добави той и след кратък размисъл продължи. — Някога, преди хилядолетия, не сме имали нито градове, нито великолепни къщи, нито техника, нито резерви… Тогава тези кротки, могъщи същества са ни отгледали и спасили в тежките периоди на срумовете. Без курдлите нито един ардрит нямаше да доживее до днешните прекрасни дни, а ето че сега са станали ловна плячка, унищожават ги и ги тормозят — каква ужасна, черна неблагодарност!
Не смеех да го прекъсна. Като надмогна след малко вълнението си, той продължи да говори:
— Как мразя тези ловци, които се отплащат за доброто с подлост! Видяхте ловните реклами, нали?
— Разбира се.
Засрамен дълбоко от думите на директора, треперех при мисълта, че можеше да разбере за моята скорошна недостойна постъпка. Нали със собствените си ръце бях убил по време на лов един курдел. Попитах с желание да го отвлека от така деликатната тема на разговора:
— Наистина ли им дължите толкова много? Не знаех…
— Как така не знаете? Ами че курдлите са ни носили в утробата си двадесет хиляди години. Нашите прадеди са живеели в тях, мощните им брони са ги пазели от градушките убиващи метеори и така са станали това, което сме сега — разумни същества, красиви и светещи в тъмнината. Не знаехте ли тези неща?
— Аз съм чужденец… — прошепнах и се заклех мислено никога вече да не вдигам ръка срещу курдел.
— Е да, да… — отвърна, без да ме слуша директорът, и стана. — За съжаление трябва да се връщаме, чакат ме неотложни задължения…
От зоологическата градина отидох с еборет до ГАЛАКС, където трябваше да ми оставят билет за едно следобедно представление.
В центъра на града отново се чуваха гръмки взривове, все по-силни и по-чести. Над покривите се издигаха стълбове огън и дим. Като виждах, че никой от пешеходците не обръща на това никакво внимание, мълчах, докато еборетът не спря пред ГАЛАКС. Дежурният служител ме попита дали съм харесал зоологическата градина.