Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
— Аз съм доминионски Рицар — заяви Джек. — И това трябва да е достатъчно. Аз съм такъв, какъвто съм, и върша това, на което са ме учили. Нито повече, нито по-малко.
— И само това ли ще чуя? Бих могъл да те уволня от командирския пост.
Джек наведе глава.
— Ако го желаете. Но не ви го препоръчвам. — Той се изправи и мускулите изпъкнаха под синята униформа. — Сега вече знаете кой съм. Не забравяйте, че аз също зная какво представлявате.
Пепус кипеше от възмущение, но думите на Сторм го накараха да замръзне.
— Заплашваш ли ме? — попита той.
— Ни най-малко. Струва ми се, че е време да започнем да се разбираме. Уинтън се боеше от мен, но не знаеше истинската причина да го прави. Никога не съм бил в плен при драките. Дори да съм бил задържан от Зелените ризи, те не са постигнали целите си. Защото умът ми вече бе пострадал достатъчно след седемнадесет години в криогенен сън. Живеех и преживявах отново предателството. Зная кого трябва да мразя. — Джек замълча. Беше свил ръцете си в юмруци. — Искам от вас свобода, за да мога да се разправя с Дракската лига.
Пепус задържа дъх.
— И после? — попита.
— Ще си върнем Кларон. Уинтън го изпепели, за да ме прогони оттам. Накара ви да одобрите действията му с лъжливото обяснение, че там вече имало дракско нашествие.
— Що за обвинение е това… — намеси се Баадластър, но Джек го прекъсна.
— Уинтън използваше наемници. Те не могат да бъдат контролирани.
Пепус въздъхна. Придърпа едно кресло и се отпусна в него.
— Е, добре. Съгласен съм с условията. Тераформиране на Кларон. Колкото и време да отнеме, на каквато и да била цена.
— В замяна на какво?
— На твоето мълчание? Не — въздъхна Пепус. — В каквото и да ме подозираш, аз все още съм император на Триадския трон. Не можеш да докажеш стореното от Уинтън, но това не означава, че го одобрявам. Нито тогава, нито сега. Да речем, че ще изпълня исканията ти, за да спечеля твоята лоялност.
На лицето на Джек затрептя мускулче. Той се изправи.
— Аз съм Рицар. Или вече имате лоялността ми, или не. Не мога да бъда купен.
— Така е — кимна усмихнато Пепус. — Може би си прав.
Разговорът беше прекъснат от сенатор Уошбърн, който нахлу в стаята, следван от строен млад мъж в униформа на адютант.
— Това е синът ми Брант — представи го Уошбърн и застана между Баадластър и Пепус. — Джек! Джек, момчето ми! Аз самият не бих могъл да се справя по-добре! — Сетне се обърна към Пепус. — Гениално! Неописуемо! И само някой да посмее да каже, че не умее да говори! При това е пацифист.
— Какви са новините, Уошбърн? — прекъсна устрема му императорът.
— Какви могат да бъдат? Пепус, вие ме изненадвате. Нищо чудно, че седите на Триадския трон. Ако ни бяхте пробутали някой защитник на войната, все още щяхме да спорим. Вероятно до края на заседанието. Но когато вместо това ни предлагате пацифист, който знае кога и защо трябва да се воюва… направо посякохте редиците на опозицията.
— Значи предложението е одобрено? — прекъсна го Баадластър.
— Да! Да! Военното решение се подкрепя, господа.
Джек ги гледаше от другия край на помещението. Беше спечелил битката за Кларон, но кой знае защо се чувстваше опустошен. Вече нямаше усещането за победа. Амбър сигурно щеше да се съгласи с Уошбърн за умението му да говори. Джек не бе излъгал. Просто им бе спестил част от истината. Пепус си бе възвърнал самообладанието, но едва ли щеше да е така, ако знаеше какво си мисли в момента Джек. Първо драките. А после императора.
20.
— Спускане след двайсет минути.
Джек разтърка схванатия си врат и се опита да не обръща внимание на компютърния глас.
— Само ни откарай там — рече той.
Този път се обади пилотът:
— Да не мислиш, че е толкова лесно?
— Ще ти кажа какво мисля — отвърна Джек. — Мисля, че противникът е струпал долу големи сили и точно тях трябва да ударим.
Корабът се залюля и насядалите наоколо протегнаха ръце към дръжките. Чу се шум откъм двигателния отсек и Джек предположи, че вече са близо до целта.
Пилотът изсумтя недоволно и прекъсна връзката.
Мъжът, седнал до Джек, поклати глава.
— Тези типове никога не проявяват уважение.
— Ти си върши работата — отвърна троснато Джек. — Спускаме се долу, прочистваме района, а след нас пристига ремонтната бригада, вдига пилоните и задейства предпазния щит. Затова сме тук. Върши си работата, а уважението ще дойде от само себе си.