Не пречете на палача

Най-сетне в десет без двадесет външната врата се затвори зад тях и Чинцов облекчено въздъхна. Сега вече можеше да разговаря със Сауляк.

% % %

Вячеслав Егорович Соломатин не можеше да проумее какво ставаше с него. Кой знае защо, ръцете и краката му бяха станали оловни, по цялото му тяло се бе разляла топла тежест, а думите достигаха до него като през памук.

— Защо ви е нужен Павел? — питаше го невисока русокоса жена в късо светло кожухче.

— За да помогне — отвръщаше той, движейки с усилие устните си.

— На кого е нужна помощта му?

— На Президента.

— А Президентът знае ли, че му е нужна помощ?

— Не. Аз знам. Аз искам да му помогна.

— Защо мислите, че Павел може да направи това?

— Не знам... Надявам се. Няма на кого друг да разчитам. Всички са купени, всички са продажници наоколо.

— Павел знае ли за вас нещо компрометиращо?

— Не. Няма какво да знае. Аз нищо такова не съм направил.

— Павел опасен ли е за вас?

— Не. Надявам се. Нищо лошо не съм му сторил. И не се готвя. Искам само той да ми помогне.

— Виждате ли ме, Вячеслав Егорович?

— Виждам ви.

— Каква съм?

— В кожухче. Дребничка такава, светлокоса. Слабичка. Тъмно е, не ви виждам очите.

— Вие грешите — каза жената. — Аз съм висока и пълна. С боядисана коса, късо подстригана. Нося пухкаво зелено палто. Лицето ми е силно гримирано. На ушите си имам диамантени обеци. Нали така?

— Така е — послушно потвърди Соломатин.

„И от къде на къде ми дойде на акъла, че тя е дребна и слабичка? Я я виж какво женище е. И палтото й е наистина зелено. В него дори изглежда още по-грамадна. И обеци има на ушите си, не се вижда добре в тъмното, но съм сигурен, че са с диаманти. Нещо май ми има на очите.“

— Павел ще ви телефонира утре и вие ще имате възможност да се договорите с него за всичко. Сега аз си тръгвам, а вие постойте тук още няколко минути и си отивайте после вкъщи. И нищо няма да си спомняте, освен това, че разговарях с вас и ви обещах, че Павел ще ви позвъни. Нали така, Вячеслав Егорович?

— Да, така е — едва чуто отвърна той с неподатливи устни.

Жената отстъпи в тъмното и изчезна, сякаш се разтопи във вечерната мъгла.

Соломатин покорно чакаше, скован от някакво неразбираемо вцепенение. Постепенно самочувствието му се подобри, оловната тежест премина, ръцете и нозете му отново станаха послушни. „Какво става с мен? Какво правя тук? А, да, разговарях с някаква едра, гримирана жена със зелено палто. Разговаряхме за Павел. Обеща, че утре той ще ми се обади по телефона... Господи! — сепна се изведнъж Соломатин. — Той откъде знае, че го търся? Да не би Василий да се е издънил? Бях му наредил само отдалеч да следи Сауляк, да не се приближава и да не влиза в никакви контакти. Васка се кълнеше, че Сауляк не го бил забелязал, а изчезването му на летището в Екатеринбург се дължало на опита му да се скрие от двамата с волгата, които го причаквали до затвора. Нима Васка ме е лъгал? Или това са пак шегичките на Сауляк? Булатников казваше, че Павел можел на всекиго да развърже езика.“