Каин и Авел [bg]

— Не ме разсмивай, момче. Имаме си достатъчно шутове в британската войска, не е нужно и ти да се присъединяваш към тях.

Владек не го разбра. Побърза да се съблече.

— Ела с мен.

Още една прекрасна баня с топла вода и сапун. Владек се сети за своята благодетелка — рускинята, и че ако не е бил съпругът й е щял да й стане син. Нов кат дрехи, странни, но чисти, с дъх на свежо. На чий ли син са принадлежали? Ефрейтор Смидърс отново застана на вратата.

Заведе го в кухнята и го остави при шишкава румена готвачка с най-сърдечното лице, което Владек бе виждал, откакто бе напуснал Полша. Приличаше му на бавачка. Пряко волята си се запита какво ли ще стане с талията й, ако поживее няколко седмици в лагер двеста и едно.

— Здравей — грейна в усмивка жената. — Как се казваш, а?

Владек отговори.

— Добре, моето момче, както гледам, няма да ти дойде зле да си хапнеш английска манджа — с тия турски буламачи няма да се заситиш. Ще започнем с топла супичка и говеждо. Щом ще ходиш при господин Прендъргаст, трябва да си хапнеш до насита — засмя се лелката. — От мен да го знаеш, може да лае, но не хапе. Уж е англичанин, а е душа човек.

— А вие, госпожо готвачке, не сте ли англичанка? — изненада се Владек.

— Опазил ме господ, момчето ми. Разликата е от небето до земята. Мразим англичаните повече и от германците — добави тя пак през смях.

Сложи пред малчугана чиния супа с много мръвки и зеленчуци, над която се виеше пара. Беше забравил, че храната може да е толкова вкусна. Яде дълго. Притесняваше се, че скоро няма да му се отвори такъв случай.

Ефрейторът се върна.

— Хапна ли хубаво, момче?

— Да, благодаря, господин ефрейтор.

Мъжът го погледна изпод вежди, но видя, че върху лицето му няма и следа от наглост.

— Добре, да тръгваме тогава. Не бива да закъсняваме, все пак отиваме не при друг, а при господин Прендъргаст.

Ефрейторът се скри зад вратата на кухнята, а Владек погледна изпитателно готвачката. Не обичаше да се сбогува с човек, с когото току-що се е запознал, особено пък ако той се е отнесъл толкова сърдечно с него.

— Върви, върви, момчето ми, за твое добро е.

— Благодаря ви, госпожо готвачке — отвърна Владек. — Не помня някога да съм ял по-сладко.

Жената му се усмихна. Той пак закуцука, за да настигне ефрейтора, който вървеше като хала. Пред една от вратите войникът спря рязко и Владек насмалко да се блъсне в него.

— Гледай си в краката, момче.

Ефрейторът почука отривисто два пъти.

— Влез — каза някой.

Войникът отвори вратата и изкозирува.

— Полячето, господине, както заръчахте, окъпано и нахранено.

— Благодаря, ефрейтор. Бъдете така добър, повикайте и господин Грант.

Едуард Прендъргаст вдигна очи от писалището. Махна с ръка на Владек да се разполага и без да продумва, продължи да чете книжата по бюрото. Момчето седна, погледна мъжа, после и портретите по стената. Отново генерали и адмирали, както и брадатият старец, този път в армейска униформа в защитен цвят. След няколко минути влезе и вторият англичанин, когото малкият поляк помнеше от тържището.