Среднощна алея [bg]

Внезапно осъзна, че ако Миърнин успее да се измъкне, нищо няма да му попречи да постъпи с нея по същия начин като с клетката.

Трябваше да се махне оттук.

Тя заобиколи масата с лабораторните инструменти, промуши се между две внушителни купчини книги и се спъна в счупено трикрако столче. Сгромоляса се на пода, право върху купчина боклуци — ивици стара кожа, тухли и няколко повехнали растения, които Миърнин сигурно пазеше за ботанически проучвания. Боже, от това наистина я заболя! Тя се претърколи на една страна, мъчейки се да си поеме дъх, и се изправи на крака.

До ушите й достигна протяжно металическо изскърцване и тя спря за миг, за да погледне през рамо.

Което беше грешка.

Вратата на клетката беше отворена, а Миърнин бе навън. Старомодните очила все още бяха на носа му, ала онова, което се четеше в очите му, сякаш бе изпълзяло от дълбините на пъкъла.

— По дяволите! — прошепна Клеър и трескаво погледна към стълбите.

Твърде далече бяха. Твърде, твърде далече. Пътят дотам беше осеян с безброй препятствия, а Миърнин можеше да се движи по-бързо от нея и със сигурност щеше да я изпревари.

За сметка на това вратата със сърцевидния катинар бе съвсем близо, а ключът още беше у нея. Щеше да й се наложи да изостави раницата си — невъзможно бе да си я вземе сега.

Нямаше никакво време за губене. Раната на китката й бе съвсем прясна и Миърнин несъмнено можеше да я подуши — все едно някой бе ударил гонга за вечеря.

Клеър изрита една камара книги настрани, прескочи купчината боклуци и се втурна към вратата, протегнала ключа напред. Ръцете й трепереха и тя успя да го мушне в масивната ключалка едва на третия опит. Понечи да го завърти и усети как я залива вълна от ужас — ключът не помръдна…

После обаче Клеър го усети как поддава, разнесе се металическо изщракване и вратата се отвори.

От другата страна видя собствената си дневна. Шейн се бе изтегнал на дивана и играеше видеоигра.

Клеър замръзна на място, напълно слисана. Очите сигурно я мамеха. Не можеше да вижда Шейн, нали? Ала защо тогава чуваше компютъризираните стонове и крясъци на създанията, които той избиваше на екрана? Защо усещаше миризмата на къщата? Чили, беше сготвил чили. И все още не си бе прибрал всички вещи — кашоните бяха струпани в един ъгъл.

— Шейн — прошепна тя и се пресегна през прага.

Стори й се, че усеща нещо, някакъв слаб натиск, и космите по ръката й настръхнаха.

Шейн спря играта си и бавно се изправи.

— Клеър?

Гледаше не където трябва — към стълбището, отвеждащо на втория етаж. И все пак я беше чул. Което означаваше, че Клеър трябва просто да прекрачи прага и вече ще е в безопасност.

Ала преди да успее да помръдне, Миърнин я сграбчи за рамото и я дръпна назад. Шейн тъкмо се обръщаше към тях, когато вампирът затръшна вратата и врътна ключа.

Клеър не смееше да помръдне. Той беше луд — виждаше го в очите му. У него не бе останала дори една частица, която да я разпознае. Предупрежденията на Амели и Сам отекнаха в главата й. Беше го подценила, а точно това бе струвало живота на предишните му ученици.