![Среднощна алея [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/0/srednoshchna-aleya-bg-download.jpg)
Среднощна алея [bg]
- Автор: Кейн Рэйчел
- Серия: Вампирите от Морганвил #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощна алея [bg]». Краткое содержание книги:
Динамична поредица, в която зад всеки тъмен ъгъл изскача изненада. Парк Ривюс
Клеър тъкмо я залепваше, когато усети, че някой стои зад нея, и подскочи, очаквайки да види Джейсън, вдигнал нож зад гърба й.
Вместо това видя Майкъл. Той държеше калъфа с китарата си в ръка и изглеждаше… страхотно. Излъчваше спокойствие, каквото Клеър не помнеше да бе виждала у него преди. По бузите му имаше лека руменина, а очите му грееха.
Това обаче не трая дълго.
— Тече ти кръв — каза той и се намръщи. — Какво стана?
Клеър въздъхна и вдигна ръка, за да му покаже лепенката.
— Човече, представи си колко неудобно щеше да ти стане, ако бях казала нещо друго — каза тя и Майкъл я погледна неразбиращо. — Аз съм момиче, Майкъл, можеше да е нещо естествено. Като тампони, например?
Вампир или не, Майкъл си оставаше такова момче. Изражението, което се изписа върху лицето му при тези думи, беше ужасно смешно — смесица от смущение и погнуса.
— О, Боже, май трябваше да помисля, преди да си отворя устата. Извинявай. Още не съм свикнал. Е… какво стана?
— Порязах се на една страница.
— Клеър!
Тя въздъхна.
— Добре де, но не се паникьосвай. Беше Джейсън, братът на Ева. Мисля, че просто искаше да ме изплаши.
Очите на Майкъл се разшириха и той рязко се обърна към бара. Очевидно търсеше Ева. Когато я видя, по лицето му се разля почти болезнено облекчение, изместено почти веднага от мрачна сянка.
— Не мога да повярвам, че е дошъл тук! Как така още не са го заловили!
— Може би някой не иска той да бъде заловен — подхвърли Клеър. — Та нали убива само хора. Ако ги убива той. — Макар че той, общо взето, си бе признал, не беше ли така? А и ножът също беше важна улика. — Ще говорим по-късно. Сега трябва да отивам… — Клеър млъкна, спомнила си тъкмо навреме, че не бива да казва на Майкъл за Миърнин. — … в час.
До последния момент не й се вярваше, че Амели очаква от нея да отиде сама. Дори не бе сигурна, че е в състояние да го направи. Вярно, през по-голямата част от времето Миърнин беше ужасно интересен, ала когато се разстроеше… не, в никакъв случай не можеше да отиде сама. Ами ако се случеше нещо? Сам нямаше да бъде там, за да й се притече на помощ.
Майкъл не помръдна.
— Знам къде отиваш — каза той. — Аз ще те откарам. Клеър примига насреща му.
— Ти… какво?
Майкъл понижи глас, въпреки че никой не им обръщаше внимание:
— Аз ще те откарам. И ще те изчакам.
Докато отиваха към колата на Майкъл, Клеър разбра, че Амели му бе казала. Очевидно не бе имала друг избор — само на Сам вярваше достатъчно, за да му даде информация и достъп до Миърнин, но в близките няколко дни Сам щеше да бъде извън строя, а Майкъл имаше личен интерес Клеър да е добре.
— Но ще се оправи, нали? — попита Клеър.
Майкъл й отвори вратата на подземния гараж — правеше го автоматично, навярно се бе научил преди години от дядо си. Имаше някои от жестовете на Сам, както и същата походка.
— Да — отвърна Майкъл. — Но едва не загина. Вампирите са настръхнали и искат на всяка цена да пипнат виновника. Накарах Шейн да ми обещае да не си показва задника навън и да не излиза сам.
— Мислиш ли, че ще удържи на думата си?
Майкъл сви рамене и отвори вратата на колата си — типичния за вампирите седан със затъмнени стъкла, досущ като този на Сам. Форд. Хубаво бе да се знае, че вампирите купуваха американското.
— Направих всичко по силите си — каза Майкъл. — Но Шейн не иска да чуе нищо от онова, което му говоря. Вече не.
Клеър седна в колата и си сложи предпазния колан.
— Вината не е твоя — каза тя, докато Майкъл се настаняваше на шофьорското място. — Той просто не се справя особено добре със ситуацията. Не виждам какво можем да сторим ние.
— Нищо — отвърна Майкъл и запали двигателя. — Не можем да направим абсолютно нищо.
Разбира се, не пътуваха дълго. Доколкото Клеър можа да види през тъмните стъкла, минаха по същия път, по който и Сам я бе откарал до улицата, където се намираше бърлогата на Миърнин. Майкъл паркира колата до тротоара и Клеър слезе. В мига, в който се озова навън, тя осъзна нещо и се наведе, за да погледне през прозореца. После отново се мушна в колата.
— По дяволите! Ти не можеш да дойдеш, нали? Не можеш да излезеш на слънце?
Майкъл поклати глава.
— Наредено ми е да те чакам тук, докато слънцето залезе. Тогава мога да отида в къщата. Амели каза, че ще се погрижи дотогава да си в безопасност.
— Но…
Клеър прехапа устни. Вината не беше негова. До залез-слънце оставаха още три часа, в които щеше да й се наложи сама да си пази гърба.