Пепеляшките [bg]

Алекс Рехт тъкмо се канеше да отвори входната врата, за да тръгне на работа, когато му позвъниха от полицията в Умео.

— Обажда се главен инспектор Хюго Полсон от Областната полиция в Умео — чу се мощен глас отсреща.

Алекс се поспря.

Хюго Полсон въздъхна.

— Струва ми се, че открихме вашето момиченце, онова, което изчезна на Централна гара — каза той бавно. — Лилиан Себастиансон.

Открихме? По-късно щеше да си спомня за този миг като за един от малкото в кариерата си, в които времето беше спряло. Не чу дъжда, който барабанеше по прозореца, не забеляза Лена, която го наблюдаваше само от няколко метра, не каза нищо в отговор на думите на Хюго Полсон. Времето спря и земята под краката му се продъни.

Как, по дяволите, можах да го пропусна?

Хюго Полсон продължи, след като не получи отговор.

— Открили са я пред Спешното отделение на болница в Умео в един часа през нощта. Мина доста време, преди да установим коя е, защото едно друго момиченце се беше загубило тук при нас, нали разбирате, и първо искахме да проверим дали не е то.

— Лилиан не се е загубила — каза Алекс, без да се замисля.

— Не, разбира се, че не е — поядоса се Хюго Полсон. — Но както и да е, сега вече знаете къде е. Или по-точно казано — къде вероятно е. Някой все пак трябва да я идентифицира.

Алекс кимаше бавно на себе си, застанал в антрето в очакване времето да тръгне отново.

— Ще ви се обадя възможно най-бързо с нареждане за по-нататъшни действия — каза след малко.

— Добре — отвърна Хюго Полсон. После бавно добави: — Не знам дали има значение, но дрехите на момичето така и не бяха открити. А главата му беше обръсната до кожа.