Черния мустанг

Тъй като апачът бе свършил чудесна работа, не беше нужно да използват ножовете си и трябваше да насочат вниманието си единствено към това да не разлюлеят някой клон който да ги издаде. По пътя си срещнаха две змии, отровни змии. Първата избяга, а втората бе убита от Винету с бърз и точен удар на ножа. След като измина доста време, най-сетне апачът обърна глава към спътника си и посочи към носа си. Олд Шетърхенд разбра нямата му подкана и бавно и внимателно пое въздух. Миришеше на дим от лагерен огън. Ловецът кимна с глава в знак на потвърждение. Двамата бяха близо до бивака на команчите.

Продължиха още малко нататък до едно място, където Винету бе направил тайната пътечка двойно по-широка. Той направи знак на спътника си да се приближи и щом белият ловец се озова рамо до рамо с него, му прошепна:

— Чува ли моят брат, че се намираме в непосредствена близост до враговете ни?

— Не — гласеше също така тихият отговор.

— Нужно е само да разтворим настрани малкото останали филизи между нас и команчите, и ще можем да ги видим.

— Но не се долавя и най-малкият шум. Не чувам никой да говори. Да не би да спят?

— Да. Почиват си, защото са яздили цяла нощ.

— Наистина е така. А вождът им сигурно съвсем е капнал, понеже снощи е яздил до Фъруд Камп, а после се е върнал обратно.

— Е, добре. Нека моят брат погледне колко близо сме до него, толкова близо, че почти можем да го докоснем с ръка!

Той съвсем леко разтвори филизите и даде възможност на Олд Шетърхенд да хвърли поглед през образувалата се пролука. Колко се изненада белият ловец, когато съзря легналия Токви Кава най-много на пет крачки пред себе си! Двамата разузнавачи се намираха в самия край на бурелома, а същевременно и непосредствено пред врязал се в гората неголям «залив» от прерията. От лявата им страна от хаотично оплетената растителност на бурелома стърчаха клоните на могъщо, повалено и изсъхнало вече дърво, а избуялата около него трева образуваше мека постеля, върху която лежеше вождът на команчите. Той спеше. От другата му страна се виждаха неговите воини, които също спяха. Те бяха изморени и под закрилата на стражите, поставени откъм прерията, се чувстваха в пълна безопасност. Според обичая на всички бели и червенокожи от Дивия запад Токви Кава бе оставил пушката си съвсем наблизо, за да му е под ръка. На дънера беше облегнат продълговат и тесен вързоп. Съдържанието му бе завито в одеялото на Черния мустанг, което бе грижливо свързано с ласото му. Щом забеляза пакета, очите на Олд Шетърхенд засвяткаха, а след като направи движение с глава в онази посока, Винету тихо попита белия ловец:

— Знае ли моят брат какво има в одеялото?

— Естествено нашите пушки!

— Вождът спи, спят и всички други. Можем да си вземем оръжията.

— Но нямаме такова намерение!

— Хау! Моят брат винаги решава правилно! Не бива да ги вземаме сега. Все още сме принудени да ги оставим в ръцете на команчите.