Призракът от големите плитчини

— Лошо ни се пише — каза Като от своя кабинет в Токио, — и то не на шега.

— Какъв е проблемът? — запита Доналд Крейг, излегнал се в градината на замъка. От време на време обичаше да даде на очите си възможността да гледат неща на повече от половин метър разстояние, а днес беше един необичайно топъл и слънчев ден за ранна пролет.

— Ония от „Блупийс“. Внесли са нов протест в МОМД и този път се боя, че имат основателна причина.

— Мислех, че всичко е уредено.

— Така си мислехме и ние; в правния отдел хвърчат глави. Можем да направим абсолютно всичко, което сме планирали, освен да извадим „Титаник“.

— Не откривате ли малко късничко? Освен това още не си ми казал как смятате да получите допълнителната товароподемност. Разбира се, никога не съм приемал на сериозно тази шегичка за ракетите.

— Извинявай за това… водихме преговори с „Дюпон“, с „Тиокол“, „Юниън Карбайд“ и с още десетина други фирми… не исках да ти казвам, преди да сме съвсем сигурни в доставчика.

— На какво?

— На хидразин. Ракетно двигателно гориво. Така че не съм ти спестявал истината.

— Хидразин. Ами да, разбира се! Точно така извади кораба Къслър в „Издигнете «Титаник»!“

— Трябва да ти кажа, че идеята е чудесна. Веществото се разлага на чист азот и водород, отделяйки огромна енергия. Но на Къслър не му е идвало до главата да се оправя с „Блупийс“. Отнякъде са научили какво правим — давам мило и драго да разбера откъде! — и сега твърдят, че хидразинът е опасна отрова, че несъмнено ще я разпилеем, колкото и да внимаваме, и т.н., и т.н.

— А той отрова ли е?

— Е, във всеки случай не бих го пил. Мирише на концентриран амоняк, а вероятно на вкус е още по-отвратителен.

— И какво ще правиш сега?

— Ще се боря, разбира се. И ще мисля за други варианти. Парки ще се скъса от смях.