Призракът от големите плитчини
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анни Джелепова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът от големите плитчини». Краткое содержание книги:
И сега, сто години след гибелта на някогашното чудо на цивилизацията „Титаник“, стремежът да се извадят отломките му от дъното на океана е неудържим.
Този стремеж е в основата на „Призракът от големите плитчини“, едновременно социално-фантастична и реалистична книга, лишена, за щастие, от зашеметяващи технически подробности за нетърпеливо очаквания XXI век, изпълнена със спомени и препратки към нашето време. Така въпросът „Трябва ли наистина корабът да бъде изваден от морските дълбини?“ се превръща в морален проблем.
Все пак Кларк избира „Титаник“ да остане на дъното на океана, който крие изненади и провали за специалните роботи, създадени за изваждане на отломките му. Едно поредно предизвикателство към Хомо сапиенс от 2099, ако, прави уговорка Кларк, той все още е наоколо.
Главният учен на МОМД Франц Цвикер се радваше на всеобщо признание като водещ океанограф в света — мнение, което той самият не се опитваше да опровергае. Първото нещо, което забелязваха повечето посетители при влизане в кабинета му, беше корицата от списание „Таим“ със заглавие „Адмирал на океанските простори“. И никой посетител не можеше да избегне лекцията или поне рекламата за Операция НЕПТУН.
— Просто е скандално — обичаше да казва Цвикер, — че имаме подробни снимки на Луната и Марс, а огромна част от нашата планета е напълно непозната! Харчат се милиони за картата на човешките хромозоми с надеждата някой ден медицината да напредне стремително. Не се и съмнявам, но създаването на карта на морското дъно с най-големи подробности ще се изплати веднага. Наистина, с камера и магнитомер ще открием всички останки, които се намират на дъното на океаните, откакто човекът е започнал да строи кораби!
На онези, които го обвиняваха в мономаниакалност, той обичаше да цитира прочутата фраза на Едуард Телър: „Това просто не е вярно. Аз имам няколко мании.“
Несъмнено беше едно: че Операция НЕПТУН беше главната от неговите мании и след неколкомесечно общуване с Цвикер Брадли бе започнал да я споделя, поне в случаите, когато не се занимаваше с „Титаник“.
Резултатът от всичко това, след месеци мозъчни атаки и гигабайти програмиране, беше Експерименталната автономна топографска станция Мк 1. Официалното съкращение ЕАТС оцеля едва около седмица, след това само за една нощ потъна в забрава…
— Не прилича много на баща си — каза Рой Емерсън.
Брадли вече ненавиждаше шегата, макар и по причини, които никой освен генералния директор не подозираше. Обикновено успяваше да се усмихне измъчено, когато запознаваше особено важните личности с последното чудо, излязло от лабораторията. За обикновените важни личности се грижеше заместник-директорът, завеждащ връзките с обществеността.
— Никой няма да повярва, че е кръстен на мен, но това е самата истина. По чиста случайност роботът на американския флот, който за първи път проникна на разузнаване в „Титаник“, беше наречен Джейсън Младши. Но боя се, че това име му е прилегнало много точно. Нашият Дж. Младши е много по-сложен и напълно самостоятелен. Може да действа сам в продължение на няколко дни… дори седмици, без каквато и да било човешка намеса. Не е като първия, който се управляваше чрез кабел, даже веднъж някой го нарече „кукла на конци“. Този Дж. Младши може да „ловува“ по всички океански дъна и да „подушва“ всичко, което може да изглежда интересно.
Джейсън Младши не беше по-голям от човек; формата му напомняше дебело торпедо с камери за предно и обратно виждане. Движението му се осигуряваше от единична многовитлова перка. Различните издутини с обтекаема форма върху корпуса му съдържаха инструменти, но роботът бе лишен от традиционните външни манипулатори на повечето дистанционно управлявани средства.
— Как! Без крайници?
— Не са му нужни. Така конструкцията е по-изчистена и му осигурява много по-голяма подвижност и обхват. Дж. Младши е просто разузнавач; винаги след това можем да се върнем и да разгледаме внимателно нещо, което той е открил на дъното. Или под него, благодарение на магнитомера и хидролокатора.
Емерсън беше впечатлен; точно такава машина отговаряше на конструкторската му страст. Краткотрайната слава, която му бяха осигурили прочутите чистачки със звукови вълни, отдавна се беше изпарила — макар за щастие не и парите, които му бяха донесли.
Той сякаш бе роден да служи на една идея; по-късните му изобретения се бяха оказали неуспешни, а широко рекламираният му експеримент да пусне топчетата до „Титаник“ в куха, напълнена с въздух тръба, излезе пълна катастрофа. „Дупката в морето“ на Емерсън упорито отказваше да стои отворена и спускащите се надолу топчета засядаха насред пътя си, освен когато въздушният поток беше безполезно слаб.
Семейство Паркинсън беше доста разстроено. Всички бяха накарали Емерсън да се чувства неудобно на последните заседания на съвета по начин, който английските висши класи бяха усъвършенствали с течение на времето; дори добрият му приятел Рупърт се държа подчертано хладно.