Планетата на Шекспир
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануел Икономов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Планетата на Шекспир». Краткое содержание книги:
— Искаш да кажеш, че не можеш да го оправиш?
— Точно това искам да кажа, стига някой да няма по-добра идея.
— Е, хубаво — въздъхна Хищника, — докато надеждата никога не умира в стомаха ми, не се изненадвам. Днес дълго вървях, говорейки си, и си казах, че не трябва да очаквам много. Казах си, че животът ми не е бил тежък и че често съм бил щастлив, така че заради това не трябва да се отчайвам от някои неуспехи. И потърсих с ума си алтернативи. Струваше ми се, че може да се опита с магия. Ти ми каза, Картър Хортън, че нито вярваш, нито разбираш магията. Ти и Шекспир сте еднакви. Той много се присмиваше на магията. Казваше, че нищо не струва. Може би най-новият ни съжител не мисли точно така. — Той погледна умолително Илейн.
— Опитвал ли си с твоята магия? запита тя.
— Опитвал съм — отвърна той, — но срещу надменния присмех на Шекспир… Присмехът, казвам си аз, притъпи ефикасността и, сведе я до нула.
— Не познавам никаква магия — рече Илейн — и съм сигурна, че няма да се постигне нищо чрез нея.
Хищника кимна мъдро.
— Тогава си казах, че ако магията не успее, ако роботът не успее, ако нищо друго не успее, какво да правя? Да остана на тази планета ли? Естествено, че не, казвам си. Разбира се, че тези мои нови приятели ще намерят местенце за мен, когато отлетят от този свят за далечния космос.
— Ето че разчиташ на нас — обади се Никодим. — Започни да крещиш. Търкули се на земята и ритай с крака и викай. Няма да ти помогне. Не можем да те сложим в студения сън и…
— Най-малкото — прекъсна го Хищника, — ще съм с приятели. Докато умра, ще съм с приятели и далеч оттук. Заемам малко място. Свивам се в някой ъгъл. Ям съвсем мъничко. Не се пречкам. Ще си държа устата затворена.
— Това няма да го бъде — възрази Никодим.
— Зависи от Кораба — каза Хортън. Ще го обсъдя с Кораба. Но не мога да ти дам никаква надежда.
— Разбираш, че съм воин — рече Хищника. За воина има само един начин да умре — в кръвопролитна битка. Така искам да умра. Но при мен това не може да се случи. Прекланям глава пред съдбата. Това, което не искам, е да умра тук, без да ме види никой, да си помислят, бедният Хищник, отиде си, да пропълзя последните си дни всред прокълнатото нищо на това място, подминато от времето…
— Това е — възкликна внезапно Илейн. — Времето. Веднага трябваше да се досетя. Хортън я изгледа изумено.
— Времето? За какво говориш? Какво общо има времето тук?
— Кубът — отвърна тя. — Кубът, който намерихме в града. Със създанието в него. Този куб е замразено време.
— Замразено време! — извика Никодим. — Времето не може да се замрази. Замразяват се хора, храна и други неща. Не се замразява време.
— Спряно време каза тя. Има разкази, легенди, че е възможно. Времето тече. Движи се. Спри течението и движението му. Няма минало, няма бъдеще, само настояще. Вечно настояще. Настояще, съществуващо от миналото и вградено в бъдещето, което сега е станало настояще.
— Приказваш като Шекспир — измърмори Хищника. — Постоянно бълваше глупости. Все дрън-дрън-дрън. Говореше за неща без смисъл. Просто за да слуша приказките си.
— Не, съвсем не е така — настоя Илейн. — Казвам ви истината. На много планети се разправят приказки, че времето може да се манипулира, че има начини да се осъществи това. Никой не споменава кой го прави…
— Може би строителите на тунелите.
— Никъде не се среща име. Просто това, че е възможно.
— Но защо тук? Защо със съществото, замразено във времето?
— Сигурно, за да чака — отговори тя. Сигурно, за да бъде тук, когато стане нужда. Навярно тези, които са пъхнали създанието във времето, не са могли да знаят кога ще възникне нуждата…
— Значи е чакало векове — заключи Хортън — и ще чака още хилядолетия…
— Не разбирате ли? — каза Илейн. — Векове или хилядолетия, няма никакво значение. Както е замразено, то няма усещане за време. Съществува и продължава да съществува в тази замразена микросекунда…
Настъпи часът на бога.
22
За момент Хортън бе разпръснат из вселената, обзет от същото сковаващо усещане за безкрайност, каквото бе изпитал и преди. После разпръснатите части се събраха и вселената се стесни, а каквото и да е чувство за странност изчезна. Отново имаше координатно време и пространство, свързани в стройна система, и той знаеше къде се намира, с изключение на това, че изглежда, имаше двама като него, обаче тази негова двойственост не му се струваше неуместна, а сякаш бе естествена.
Стоеше силно приведен върху топлия чернозем между два реда зеленчук. Пред него двата реда продължаваха надалече, две зелени линии с черна ивица между тях. Отляво и отдясно минаваха безброй други успоредни зелени линии с черни линии помежду им — въпреки че трябваше да си представя черните ивици, защото зеленината на зелените линии се сливаше и от всяка страна се простираше само тъмнозелен килим.