Планетата на Шекспир

Напрягах си мозъка до пръсване в усилие да си представя какво би могло да е това и дали още е тук. Дали часът на бога не е бил предназначен за хората, обитавали изоставения сега град, и ако е така, защо силата, управляваща часа на бога, не знае, че тях ги няма? Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че хората от града не са били целта, че часът на бога продължава да е насочен към нещо, което все още е тук. Търся какво може да е това, без да имам някаква представа. Преследва ме чувството, че всеки ден виждам целта и не я разпознавам. Да се мисли така е разстройващо и потискащо. Човек се чувства загубен и глупав, а понякога уплашен, и то не малко. Ако човек може да бъде толкова отдалечен от настоящето, толкова сляп за действителността, толкова нечувствителен към заобикалящата го среда, тогава наистина човешката раса е по-негодна и слаба, отколкото сме си мислили някога.“