Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Да. Ако може зеленчуци. Пресни. Много.
Хал се разсмя.
— Аха, моркови, нали? Друго? Искаш ли нещо за четене?
Дру поклати глава.
— Предпочитам да се поупражнявам.
— Чудесно! Обичаш ли баскетбол? А не, чакай, не става. Игрището е от другата страна. Не трябва да те виждат.
Изведнъж Дру спря.
— Какво има?
— Един въпрос. Трябва да го задам.
— Моля.
— Наистина ли си свещеник?
— А обича ли папата полските евреи? А свети Йоан дали е бил баптист? По-добре ми повярвай, че съм свещеник.
— И какво друго?
— Моля?
— Какво друго освен свещеник си? Приличаш ми повече на военен разузнавач — изписано ти е на лицето — Дру го погледна сериозно.
— Е, добре. Бях. Във флота. Като Магнум.
Дру не разбра за какво говори.
— И какво те накара да станеш свещеник?
Хал тръгна отново.
— Имаш богат избор от стаи. Коя?
Дру отговори веднага, без да се замисли:
— Някоя близо до стълбите на втория етаж.
— Да, това избрах и аз. Никой не може да се промъкне през прозореца. Отвисоко по-лесно ще се отбраняваш. Но пък третият етаж е прекалено висок — не можеш да се измъкнеш бързо.
— Питах те защо стана свещеник?
— Можеш да си спестиш въпроса.
— Имам още един.
Хал спря нетърпеливо.
— Имам определени навици. Преди пет дни трябваше насила да се откажа от тях. А сега е неделя.
— Е и?
— При епископа отец Хафър чу моята изповед. Пет дни са много време. Искам да се причестя.
— Хей, и аз не съм си казал молитвата днес. Но не мога да ти дам причастие.
— Можеш, можеш. Само ми покажи къде е параклиса.
— В тази сграда има.
— Ще напълня шишенцата с вода и вино. Ще ти отслужа най-хубавата литургия, която си виждал.
— Момче, ти кроиш нещо. Какво става?
— Не сме две момченца, готови да си поиграят, нали?
Изскърца дъска. Дру бе коленичил най-отпред. Обърна глава, за да погледне през рамо тъмното пространство зад себе си.
Нямаше никой и той и продължи да се моли.
Беше след полунощ. Въпреки че литургията, която Хал отслужи, бе почти преди дванадесет часа, все още си спомняше докосването на твърдата нафора до езика си. Духът му се пречисти.
Остатъкът от деня го потисна. Опита се да се занимава с нещо — изми се и се избръсна. Облече дрехите, които Хал му донесе. Разходи се напред-назад в стаята, упражни някои стъпките от карате и започна да се чуди къде ли е Хал.
Късно следобед си помисли, че хеликоптерът вече е стигнал манастира. Йезуитите са намерили телата и са казали на епископа. Той пък е казал на кардинала. Кардиналът трябва да е говорил с Рим. А защо не са му съобщили нищо досега? Какво решение са взели? Какво става?
Иронията на това нервно чакане го разтърси. През шестте години отшелничество, живеейки в самота, нито веднъж не бе почувствал товара на времето. А сега, само след пет дни отсъствие от манастира, не можеше да откъсне поглед от часовника. Часовникът, който взе от човека, когото уби. Стенейки, той се свлече на колене и се замоли горещо това страшно бреме да бъде вдигнато по-скоро от плещите му. „Знам, че нищо не се случва без причина. Знам, че аз съм само инструмент. Но моля те, Господи, отмести горчивата чаша от устните ми. Всичко, което искам, е мир.“
Всичко ли? Той пипна издутината в джоба на якето си и си спомни нетърпението, което почувства, когато реши да отмъсти за смъртта на монасите. Напипа и снимките в другия си джоб — жената и мъжът в пламъци и малкото момче, което крещи.
И се замоли за душата си.
Около шест Хал влезе в стаята му.
— Купих ти малко мляко и зеленчуци. Каза, че искаш сурово цветно зеле, нали? Този боклук не мога да го ям дори сготвен.
— Колко дълго трябва да стоя тук?
— Докато ти кажат обратното, предполагам. Хей, ако ти е скучно, има един телевизор тук, но той е в семинарията. Мога обаче да ти донеса радио.
— А телефон?
— Що не се отпуснеш, бе човек! Дишай чист въздух.
— Вътре в стаята?
— Е, прав си. Но няма защо да се безпокоиш. Всичко ще е наред.
— Така ли?
— Става студено през нощта. Но аз знам как да включа отоплението.
Хал излезе.
Дру отново погледна часовника си. Стрелките бяха точно на шест — часът, в който биеше камбаната за вечерня.
Той жадуваше за удоволствието, което изпита днес по време на литургията. Искаше да възстанови блажените привички от манастира. Шест часа. Когато чу камбаната за вечерня да бие, Дру се подчини на призива й и напусна стаята.