Война на световете

Известно време не можех да си припомня какво се е случило. После бавно възстанових всичко в паметта си. Удареното сляпо око ме болеше.

— По-добре ли ви е? — шепнешком ме питаше викарият.

Най-после му отговорих и седнах.

— Не мърдайте — каза ми той. — Подът е целият покрит с изпотрошени съдове от бюфета. Не можете да се помръднете, без да вдигнете шум, а ми се струва, че те са ей тука отвън.

Двамата седяхме толкова тихо, че едва чувахме дишането един на друг. Всичко като че ли тънеше в мъртвешка тишина, само веднъж близо до нас с трополене се събори парче мазилка или някаква счупена тухла. Отвън, и то много отблизо, долиташе пресекливо металическо дрънчене.

— Ето! — каза викарият, когато звукът се чу отново.

— Да — отговорих аз. — Но какво е това?,

— Марсианец! — реши викарият. Аз се ослушах пак.

— Не ми приличаше на топлинния лъч — забелязах аз и за известно време бях склонен да вярвам, че една от огромните бойни машини се е блъснала в къщата, както бях видял да се блъска в камбанарията на Шепъртънската черква.

Положението ни беше толкова странно и непонятно, че в течение на три или четири часа, докато се зазори, ние почти не се помръднахме. И тогава светлината замъждука не през прозореца, който оставаше тъмен, а през триъгълен отвор между една греда и куп натрошени тухли в стената зад нас. Сега, в сивия здрач, видяхме за първи път вътрешността на кухнята.

Прозорецът беше изкъртен и запушен от градинска пръст, сринала се на масата, където бяхме седели, и посипала се в краката ни. Отвън земята беше високо затрупала къщата. В горния край на прозоречната рамка се виждаше откъснат олук. Подът беше осеян с изпочупени железарии; стената на кухнята откъм стаите беше съборена и понеже светлината идваше оттам, ставаше ясно, че по-голямата част от къщата се е сринала. В рязък контраст с тези развалини изпъкваше спретнатият бюфет, боядисан според модата в бледозелен цвят, тапетите, имитиращи сини и бели плочки, и едно-две цветни приложения на списания, увиснали от стената над готварската печка.