Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Целия този ден и утрото на другия бяхме безнадеждно заобиколени от черния пушек. Присъствието на хора се забеляза в съседната къща в неделя вечер: някакво лице на прозореца, движещи се светлини, а по-късно — хлопане на врати. Но не зная кои са били тези хора, нито какво е станало с тях. Ние не можахме да ги видим на другия ден. Черният пушек бавно се свличаше към реката цялата сутрин в понеделник, подпълзяваше все по-близо и по-близо до нас и най-после се проточи по пътя пред самата къща, в която се криехме.
Към пладне през нивите се зададе един марсианец; той пръскаше пушека със струя прегрята пара, която шипеше по стените, раздробяваше всички прозорци, до които се допреше, и опари ръката на викария, докато успее да избяга от предната стая. Когато най-после се промъкнахме пак в измокрените от парата стаи и надзърнахме навън, цялата местност на север изглеждаше тъй, сякаш някаква виелица я бе засипала с черен сняг. Като погледнахме към реката, с изумление забелязахме странна червенина да пробива тук-таме през чернилката на обгорените ливади.
Известно време не можахме да разберем доколко тази промяна засяга нашето положение, с изключение на това, че сега нямаше нужда да се боим от черния пушек. Но после аз схванах, че вече не сме заградени, че можем да се измъкнем. Щом ми стана ясно, че пътят за бягство е открит, отново ме завладя жажда за действие. Ала викарият бе обзет от летаргия и не се поддаваше на убеждение.
— Тука сме в безопасност — повтаряше той, — тука сме в безопасност.
Реших да го оставя, и защо ли не го сторих! Запомнил добре урока на артилериста, потърсих нещо за ядене и пиене. Бях намерил олио и парцали за моите рани от изгаряне, взех и една шапка и фланелена риза, които видях в една от спалните. Когато разбра, че съм решил да тръгна без него, че съм се помирил с мисълта да вървя сам, викарият изведнъж се приготви да дойде с мене. И понеже целия следобед всичко беше спокойно, към пет часа, според сметката ми, ние поехме по почернелия път за Сънбри.
В Сънбри и на места по пътя се търкаляха сгърчени трупове — и на хора, и на коне, — преобърнати каруци и багаж, всичко покрито с дебел слой черен прах. Този покров от черна пепел ми напомни каквото бях чел за гибелта на Помпей. До Хамптън Корт стигнахме без всякакви произшествия, с души, потиснати от странната и необикновена гледка, но там отморихме очите си с малко зеленина, оцеляла от задушаващия вихър. Минахме през Буши Парк, където под кестените бродеха насам-натам елени, а някакви мъже и жени бързаха в далечината към Хамптън (това бяха първите хора, които видяхме), и така стигнахме в Туикънъм.
Далече отвъд пътя все още горяха горите оттатък Хам и Питършъм. Туикънъм не беше засегнат нито от топлинните лъчи, нито от черния пушек и тука имаше повече хора, при все че никой не можеше да ни каже нищо ново. В по-голямата си част те бяха като нас и използуваха затишието, за да си намерят ново убежище. Имам впечатлението, че в много от къщите все още се спотайваха обзети от страх жители, твърде много наплашени дори за да бягат. И тука навсякъде по пътя се виждаха множество следи на паническото бягство. Най-живо си спомням три струпани накуп смачкани велосипеда, набити в земята от миналите през тях коли. През Ричмъндския мост минахме към осем и половина. Разбира се, ние бързахме през открития мост, но аз забелязах надолу по течението да плуват множество някакви червени петна, някои от които бяха широки по много стъпки в диаметър. Не знаех какво е това — нямах време да ги разглеждам — и им придадох много по-страшно значение, отколкото заслужаваха. На другия бряг, в Съри, пак имаше черен прах, който е бил преди това пушек, и трупове — цяла купчина до самата гара; но марсианци не се мярнаха пред очите ни, докато не понаближихме Барнс.
В чернеещата се далечина видяхме трима души да тичат по странична уличка към реката, но иначе селището изглеждаше безлюдно. Горе на стръмнината буйно гореше Ричмънд; около градчето нямаше следи от черния пушек.
Сетне, неочаквано, когато се приближавахме към Кю, се зададоха доста бягащи хора, а над покривите на къщите, на някакви си стотина ярда от нас, пред очите ни се извиши горната част на марсианска бойна машина. Ние се сковахме от страх пред тази опасност и ако марсианецът беше погледнал надолу, щяхме да загинем в същия миг. Обзе ни такъв ужас, че не посмяхме да продължим, а свърнахме настрана и се скрихме в една барака сред някаква градина. Там викарият приклекна, беззвучно заплака и отказа да се помръдне.