Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Но упоритата мисъл да отида в Ледърхед не ме оставяше на мира и когато се здрачи, аз пак излязох навън. Промъкнах се през някакви храсти, минах по една пътека край самостоятелно оградена къща и така излязох на пътя за Кю. Викария оставих в бараката, но той скоро ме настигна.
Това повторно тръгване на път бе най-голямата глупост, която някога съм сторил. Нали нямаше съмнение, че наоколо ни има марсианци! Викарият току-що ме беше догонил, когато далече отвъд ливадите в посока на Кю Лодж видяхме или същата бойна машина, която бяхме видели и преди, или пък друга. Четири или пет дребни черни фигурки тичаха пред марсианеца по сивозеленото поле и след миг ясно се разбра, че той ги гони. С три крачки той се озова между тях и те се разбягаха изпод краката му на разни посоки. Марсианецът не прибягна към топлинния лъч, за да ги унищожи, а ги прибра един след друг. Очевидно той ги нахвърля в големия металически кафез, който стърчеше зад гърба му като кошница, метната през рамо от някой работник.
Тогава за първи път си дадох сметка, че освен избиването марсианците може да имат и някакви други намерения спрямо победеното човечество. За миг ние се заковахме като вкаменени, след това се обърнахме и побягнахме през някаква порта зад нас в заградена със стена градина и не намерихме, а по-скоро паднахме в изпречил ни се за наш късмет трап; там, почти без да си шепнем дори, лежахме, докато изгреят звездите.
Предполагам да е било към единадесет часът, когато най-сетне се престрашихме и потеглихме нататък, без да смеем вече да вървим по пътя, а като се промъквахме покрай живите плетове и през ниви и напрегнато се взирахме в тъмнината — той надясно, аз наляво, — за да се запазим от марсианците, които, както ни се струваше, ни дебнеха от всички страни. На едно място се натъкнахме на опърлена и почерняла площ, неизстинала още и покрита с пепел, с много пръснати по нея човешки трупове, със страшно изгорели глави и тела, но в повечето случаи с незасегнати крака и ботуши, и лешове на коне на петдесетина стъпки зад редица разнебитени, оръдия и разбити лафети.
Шийн като че ли се беше отървал от разрушение, но цялото селище беше безмълвно и безлюдно. Тука не попаднахме на трупове; впрочем нощта бе твърде тъмна, за да видим страничните улички. В Шийн моят другар изведнъж се оплака, че му премалява от глад и жажда, и ние решихме да претърсим някоя от къщите.
Първата къща, в която влязохме, след като доста си поиграхме с прозореца, беше малка вила-близнак; в нея не можах да намеря нищо годно за ядене освен мухлясало сирене. Имаше обаче вода за пиене, а аз взех и една брадвичка, която можеше да се окаже полезна при разбиване на вратата в някоя друга къща.
След това пресякохме натам, където пътят извива към Мортлейк. Тука, сред оградена със стена градина, се издигаше бяла къща и в килера на това жилище намерихме цял склад храна: два самуна хляб, в една тенджера парче сурово месо и половин пушен бут. Изброявам всичко толкова точно, понеже, както ще видите, било ни е отредено да просъществуваме с тези припаси цели две седмици. На пода под полиците имаше няколко бутилки бира, две чувалчета боб и увехнали марули. Този килер бе свързан с нещо като помещение за миене на съдове, а в него имаше дърва и долап, в който намерихме десетина бутилки бургундско вино, консервирани супи и сьомга, както и две кутии сухари.
Ние седяхме в съседната кухня на тъмно (понеже не смеехме да запалим лампа), ядяхме хляб с шунка и пиехме бира двамата от едно шише. Викарият, който все още беше много наплашен и неспокоен, държеше сега, колкото и да е странно, да вървим напред, а аз тъкмо го убеждавах да възвърне силите си с храна, когато се случи това, което ни превърна в пленници.
— Още няма и полунощ — казах аз и изведнъж ослепително блесна ярка зелена светлина. Всичко в кухнята изпъкна, рязко очертано в зелено и черно, и отново изчезна. И тогава последва удар, какъвто не съм чувал никога нито преди, нито след това. Веднага след него, толкова скоро, че можеше да се помисли за едновременен, зад мен се разнесе глух екот, звънтене на счупено стъкло, трясък и грохот на падащи от всички страни тухли, а мазилката на тавана се събори отгоре ни и се раздроби на хиляди парченца върху нашите глави. Аз бях повален на пода и зашеметен от силен удар о дръжката на печката. Дълго време съм бил в безсъзнание — така ми каза викарият, — а когато дойдох на себе си, ние бяхме пак на тъмно и той, с мокро лице (както узнах после от кръв, потекла от порязаното му чело), ме пръскаше с вода.