Вечеря за двама
- Автор: Гейл Майк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечеря за двама». Краткое содержание книги:
Но биологическият часовник на Дейв неумолимо тиктака. И когато фалира списанието, за което работи, тръгва лавина от събития, които ще нароят куп проблеми.
Принуден да води рубрика с отговори на читателски проблеми в тийнейджърско списание, печеният Дейв изведнъж се намира затънал до гуша в пуберитетските излияния на своята аудитория. Едно от писмата обаче коренно се различава от останалите. Тринайсетгодишната Никола О’Конъл не търси съвет за момчета, а иска да научи повече за Дейв. Защото е убедена, че е неин баща. И притежава доказателства…
Бивш водещ на рубрика за читателски проблеми, сега Майк Гейл е журналист на свободна практика, който сътрудничи на редица списания като „Сънди Таймс“, „Стайл“ и „Космополитан“. Автор е на няколко бестселъра, окачествени от критиката като нова литературна ниша в съвременния роман.
— Предполагам, най-правилно ще бъде, ако престанем да се крием и разкажем на Изи и на майка ти какво става. Поне няма да имаме чувството, че вършим нещо нередно. Точно това ни кара да се чувстваме толкова странно — тази потайност. Наистина се ужасявам от подобни неща. Сигурен съм, че и на теб не ти е лесно.
— Значи искаш да кажеш на жена си?
— А ти ще трябва да кажеш на майка си.
— Да, но работата е, че…
— Какво?
— Ако кажа на мама, всичко ще се промени. Не защото съм научила за теб, а защото мама ще се ядоса много… а пък аз не искам никой да се сърди, защото не съм направила нищо лошо, нали?
— Да, сигурно си права.
— Ще кажа на мама за теб — искам да й кажа и знам, че ти трябва да кажеш на Изи, защото не е хубаво да крием… Но не можем ли да изчакаме още малко? Разбираш ли, просто малко да го отложим. Искам само да те опозная по-добре.
— И колко време смяташ да си дадем? Един ден, два дни? Седмица?
— Не знам. Колкото ти сметнеш за добре.
— Убеди ме. Какво ще кажеш да го оставим така? Предполагам, че ще усетим кога ще настъпи времето да кажем на другите, нали?
Тя ме изглежда косо и кима едва-едва, което приемам като знак на съгласие.
— Какво ще правим сега? — питам.
Настъпва доста дълга тишина и накрая Никола ме пита дали съм гладен. Потвърждавам и тя предлага да ме черпи един бургер. Завежда ме в „Бъргър Кинг“ на Ууд Грийн Хай Роуд. Ресторантът е претъпкан с родители и деца от училището на Никола. Тя настоява да плати сметката — така трябвало, защото миналия път аз съм платил обяда. Страшно мило от нейна страна, дори затрогващо — налага се да й дам назаем, понеже не й достигат петдесет пенса. Поръчва печен на грил голям сандвич за себе си и кралско пиле за мен. Питам я защо не ги помоли да й го приготвят без салата и останалите добавки. Поклаща глава и обяснява, че обича сама да си ги маха. Когато поръчката ни е готова, сядаме в средата на ресторанта. Никола разопакова бургера си и педантично отстранява зеленчуковата плънка. Наблюдавам я с крайчеца на окото си и широка усмивка на устните.
Седим и си говорим около час, през който научавам повече за нещата, които обича и не обича (включително важни факти, като това, че харесва синьо, но не и оранжево, обича книгите, но си умира да чете списания, винаги е искала да има кон, но се страхува от понита, защото изглеждали малко уродливи). Разказва ми за майка си, как е отложила с година следването си в университета, за да я роди, после завършила музика. След като се дипломирала, се преместила в Лондон заедно с четиригодишната Никола и живяла при леля си, докато посещавала учителски курсове. Сега преподавала музика и драма в общинското училище „Хайфилд“ в Хокни.
Иска ми се да попитам Никола дали майка й има връзка с някого, но след като тя не споменава нищо за втори баща, а говори само за майка си и за дядо и баба си в Дъблин, решавам, че Кейтлин сигурно е останала сама, което ме натъжава. Едва ли е лесно да поддържаш редовна връзка, когато трябва да отглеждаш дете и да работиш на пълен работен ден. Накрая Никола споменава името Франсис — лекар, който бил приятел на майка й до миналото лято. Връзката им продължила две години и един следобед майка й я попитала как ще се чувства, ако Франсис престане да идва у тях. Никола отговорила, че ще й липсва. Майка й обяснила, че нещата помежду им не вървят и че понякога „двама души може да се обичат, но да искат различни неща“. Питам я дали Франсис все още й липсва и тя отвръща: „Понякога“. Мисля, че с това ще приключи темата, когато тя неочаквано решава, че не е доволна от отговора си и добавя:
— Той имаше голяма кола и понякога ми позволяваше да пускам албума с диджейските миксове на Министри ъф Саунд толкова високо, колкото си искам.
банда
Следващата вечер трябва да слушам в „Астория“ изпълнението на нова американска група китаристи, които вероятно ще бъдат следващият голям хит. Отивам точно когато поддържащата група излиза на сцената и първият ми импулс е да се приближа, но осъзнавам, че повече се нуждая от една бира, така че се упътвам към бара. Поръчвам си „Холщайн пилз“ и съзирам една позната музикална журналистка — Керън Гибънс, така че взимам бира и за нея. Керън работи за „Селектор“, познавам я още от средата на деветдесетте. През цялото това време сме разговаряли само за музика. Тази вечер обаче професионалният ни разговор е редуциран до изпълнението, което ще рецензираме (Аз: Слушала ли си албума им? Ужасен е. Тя: Пълна отврат, нали?) след което ме пита наистина ли съм станал Доктор Любов в „Тийн Сийн“. Потвърждавам слуховете и тя веднага споделя с мен, че на два пъти е изневерила на приятеля си с барабаниста на една не особено популярна група.