Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Роланд го слушаше търпеливо, като кимаше от време на време. Не казваше почти нищо. Накрая Овърхолсър замълча и се вгледа изпитателно в бледите му сини очи.
— Наистина ли си този, за когото се представяш? — попита след кратка пауза. — Кажи ми честно, сай.
— Аз съм Роланд от Гилеад.
— От рода на Елд? Така ли?
— По кръв и призвание.
— Само че Гилеад… Гилеад отдавна не съществува.
— Аз съм тук.
— Ще ни избиеш ли, ще причиниш ли гибелта ни? Кажи, моля аз?
— Какво решаваш, сай Овърхолсър? Не по-късно; не след ден, седмица или месец, а в тази минута?
Овърхолсър запази дълго мълчание. Гледаше ту Роланд, ту Еди. Явно не бе свикнал да променя решението си; ако го стореше, би изпитал непоносима болка. От другата страна се чу смехът на момчетата; Ко им беше донесъл нещо, хвърлено от Бени — пръчка, голяма почти колкото скункса.
— Ще ви изслушам — рече накрая. — Само толкова, да ми помогнат боговете, и казвам благодарност.
— С други думи, обясни надълго и нашироко защо това начинание е пълна лудост — разказа по-късно Еди на Сузана, — а накрая направи онова, което Роланд искаше. Беше като магия.
— Понякога Роланд наистина омагьосва — отбеляза тя.
Пратениците от Кала бяха устроили лагера си на полянка на върха на едно възвишение недалеч от пътеката, но малко встрани от Пътя на Лъча — там облаците изглеждаха толкова ниско, сякаш човек можеше да ги докосне. Пътят им през гората бе маркиран с издълбани по дърветата знаци, на места големи колкото човешка длан. Тези хора можеше да са опитни земеделци, но в леса явно се чувстваха като в небрано лозе.
— Може ли да ти помогна с количката, младежо? — предложи Овърхолсър на Еди, когато преодоляваха последната стръмна отсечка.
Сузана усети миризма на печено и се запита кой върши домакинската работа за цялата дружина. Жената бе споменала някой си Анди. Дали беше слуга? Личен прислужник на Овърхолсър? Може би. Несъмнено човек с такава голяма и скъпа шапка можеше да си позволи да има личен слуга.
— Разбира се — отвърна Еди.
Не посмя да добави „моля аз“ („Все още му звучи изкуствено“ — помисли си Сузана), но отстъпи встрани и направи място на Овърхолсър зад инвалидната количка. Фермерът беше едър мъж, склонът — доста стръмен, и се налагаше да бута жена, тежаща около шейсет килограма, но дишането му, макар и тежко, остана равномерно.
— Може ли един въпрос, сай Овърхолсър? — попита Еди.
— Разбира се.
— Какво е второто ти име?
Сузана почувства малко по-рязък тласък; отдаде го на изненадата.
— Странен въпрос, младежо. Защо питаш?
— О, чисто любопитство. Опитвам се да гадая бъдещето по средните имена.
„Внимателно, Еди, внимателно“ — помисли си Сузана, но все пак и се стори забавно.
— Тъй ли?
— Да. Знаеш ли, обзалагам се, че средното ти име започва с… — Еди се престори, че пресмята нещо. — …с буквата Д. Произнесе я „де“, както бе прието в официалния език. — Предполагам, че е късо. Четири букви? Може би пет?
Сузана отново усети по-рязко бутване.
— Дявол те взел, моля аз! — възкликна Овърхолсър. — От къде позна? Кажи!
Еди вдигна рамене:
— С малко изчисления и отгатване. Да си призная, греша почти толкова често, колкото познавам.
— По-често — вметна Сузана.
— Да ти кажа, средното ми име е Дейли — рече Овърхолсър, — макар че сам не знам защо. Останал съм пълен сирак още като дете.
— Моите съболезнования — каза Сузана.
Еди се отдалечи. Вероятно, за да уведоми Джейк, че са познали за средното име: Уейн Дейли Овърхолсър. Деветнайсет букви.
— Този младеж мъдрец ли е, или глупак? — попита я Овърхолсър. — Кажи ми, моля аз, защото сам не мога да разбера.
— По малко и от двете.
— Не ще и дума за този стол обаче. Дяволски умно изобретение.
— Благодарност-сай — отвърна тя и си отдъхна; изразът прозвуча естествено, защото и дойде отвътре.
— Откъде си?
— Отдалеч.
Тази насока на разговора не и харесваше. Роланд трябваше да реши каква част от миналото им да разкаже (или да не разкаже). Той беше техният дин. Освен това, като говори само той, нямаше опасност от разминаване на версиите им. Тя обаче реши да сподели още малко информация:
— Минахме през едно изтъняване. Идваме от другата страна, където светът е много различен.
Обърна се и го погледна изпитателно. Лицето му беше почервеняло от усилието, но иначе се справяше добре за човек около шейсетте. — Разбираш ли за какво говоря?