Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Последният самурай беше вдигнал меча над главата си и острието на Стив се заби дълбоко в корема му. Чак когато падна напред, Стив разбра защо реакциите му бяха толкова бавни. Дъжд от стрели беше превърнал гърба му в игленик.
„Браво, дами…“
Стив се обърна да се увери, че другите двама са извадени от боя — точно навреме, за да види как жената, чийто живот беше спасил, забива меча на първия джап в гърлото на втория.
Нобуро Нака-Джима, който водеше четиридесет и шестимата оцелели от неговата банда ронини през тайната врата на лагера, се разтревожи, като видя телата на двама самураи на Се-Ико да лежат в тунела зад нея. Пришпори коня си в галоп и препусна напред; излезе в лагера тъкмо навреме, за да види как един висок мют забива нещо, приличащо на копие, в корема на друг самурай на Се-Ико. От пещерите на основното ниво излизаше пушек и…
В името на благословените ками, навсякъде имаше тела!
Хората му — водеха тримата пленници — закрещяха от ужас, когато видяха мъртвите жени и деца. И убитите си другари, които бяха останали да охраняват лагера! Старият Ишидо, който беше паднал от горната тераса, след като беше изпил твърде много саке, и си беше счупил крак; Нарита, който беше хвърлен от коня и си беше разбил главата. Но те си даваха ясна сметка за случилото се. Дванадесет самураи на Се-Ико също бяха паднали.
Ронините бързо слязоха от конете, а оцелелите жени и деца се втурнаха към тях със сърцераздирателен плач.
Печалните вопли и тъжният вой на жените, носещи безжизнените тела на чедата си, се смесваха с радостните възгласи на оцелелите, които срещаха роднините си. Бащи вдигаха скъпите си синове и ги прегръщаха, докато слушаха сърцераздирателните описания на ужасното клане и за храбростта на непознатия неканен гост, който беше убил петима от кръвожадните нападатели.
И двамата в тайния тунел?
С тях седем!
И кой беше този човек — да дръзне да предизвика гнева на майсторите на желязо, като носи оръжие?
Никой не знаеше. Беше се появил като по магия, когато Ерито и Нашида и другите мъже бяха убити и ужасният гняв на самураите на Се-Ико беше връхлетял и млади, и стари. И въпреки жалкия си произход чужденецът се беше държал като истински воин с бойни умения и храброст, каквито се смяташе, че притежават само самураите.
А имаше и още. Той беше спасил живота на Кири, жената на Нобуро, и техния син, Итада, докато бяха лежали безпомощни под меча на самурая. Не беше ли вярно? Кири Нака-Джима беше съгласна, че е вярно. Тълпата се отдръпна да й направи път, когато тя понесе Итада към баща му. С едната ръка носеше детето, с другата държеше самурайския меч, червен от кръвта на Се-Ико. Нобуро взе детето и го прегърна. Сълзите им се смесиха, докато целуваше малкото му личице. Кири опря върха на меча в земята с ръце върху дръжката и наведе почтително глава. Нобуро я прегърна през рамото. Самураят не прегръща жени, нито проявява обич публично — това се смяташе за непристойно. Но в този случай Нобуро беше обзет от силни чувства.
Застанал по средата на площадката, Стив чувстваше, че е постигнал Пирова победа. Имаше малко основания да е доволен и вероятно нямаше да бъде посрещнат като герой. Ако изобщо нещо се беше променило, намесата му го беше поставила в още по-лошо положение, отколкото преди. Той беше не само въоръжен натрапник; сега беше и неканен гост над бдението на тези мъртъвци и скоро щеше да му се потърси сметка за присъствието му.
Раздърпаните воини — според него не бяха от онази група, която беше видял в капана в долината — бяха обхванати от ужас от станалото в тяхно отсъствие; онези, чиито близки бяха убити, се отдадоха на скръбта си. Много жени бяха видимо отчаяни, когато не можаха да намерят мъжете си между конниците. Задаваха се въпроси и се даваха отговори. Главно за него. Между паузите от изказани с тъга неразбираеми думи жените сочеха към Стив и когато мъжете преодоляха първоначалния си шок от опустошителната атака на лагера, дойдоха при него и го заобиколиха.
С толкова много остри железа, насочени към него, единственото, което можеше да направи, беше да запази абсолютно спокойствие и надежда, че е дал достатъчно основание да проявят към него честно отношение. От свирепите им погледи имаше чувството, че очакват да падне на колене. Майната им… Не беше направил нищо, за което да се извинява. Той остана на мястото си, разкрачен, спокоен, притиснал тоягата до гърдите си.