Момиче за сто долара

48

Годините опит в детективската професия си казаха думата. Проверих името на Браун в телефонния указател. Имаше само един човек с малко име Върнън. Адресът му беше на Елм Стрийт в Съмървил.

Отидох там и позвъних. Къщата беше голяма, за две семейства, с отделни входове. След като Върнън не отговори, позвъних на другата врата. Отвори ми една жена с широка рокля на цветя.

— Знаете ли къде е Върнън Браун? — попитах.

— А вие кой сте? — попита тя.

Косата й беше посивяла и ситно накъдрена. Беше обута с мокасини. Имаше бледосини очи и остър поглед.

— Приятел от армията — отвърнах. — Не съм го виждал от сто години, а минавам през града само за няколко часа.

— Не знаех, че Върнън е служил в армията — каза жената.

— Беше преди сто години — повторих аз. — Знаете ли къде мога да го намеря? Нямам търпение да му видя физиономията, когато му се покажа.

— Той държи бар — отвърна жената. — На Хайланд Авеню. Казва се „Пакис“.

— Много ви благодаря — казах аз.

„Пакис“ беше на върха на хълма на Хайланд Авеню. Имаше стъклена витрина, дълго и тясно помещение, бар окрай едната стена и редица от сепарета на другата. Вътре беше доста тъмно. На бара седяха петима-шестима мъже и пиеха. Нито един не изглеждаше убеден, че ще успее в живота. Човекът зад бара беше едър, с малко тлъстини и много мускули, а освен това беше плешив. Когато седнах на столчето, той се приближи и сложи салфетка пред мен. Стилно.

— Какво ще обичате? — попита той.

— Кафе — отвърнах.

Той сви рамене, все едно току-що си бях признал, че съм женчо.

— Става — каза и отиде да го налее.

Когато се върна да ми донесе кафето, попитах:

— Върнън Браун?

Очите му изведнъж станаха по-безизразни, сякаш беше затворил невидими клепачи.

— Аха.

— Имам няколко въпроса — казах.

— А имаш ли служебна карта?

— Не съм ченге — отвърнах.

Извадих една от визитните си картички и му я подадох. Той я погледна, като я държеше на една ръка разстояние от себе си в мътната светлина на бара.

— Мамка му — процеди той, когато прочете какво пише.

— Всички така казват — отвърнах. — Работил си като бияч в едно място на Комънуелт Авеню, нали?

— Защо питаш? — каза Върнън.

— Ти нямаш проблеми, Върнън — казах аз. — Търся само информация.

— Аха.

— Знаеш ли, че Оли Демарс е мъртъв?

Невидимите клепачи сякаш се повдигнаха малко.

— Мъртъв? — повтори Върнън.

— Аха.

— От естествени причини?

— Не.

— Не бях аз — каза Върнън.

— Никой не мисли, че си бил ти — отвърнах. — Защо напусна работата при Ейприл Кайл?

Върнън се намръщи, преди да отговори:

— Оли ме изгони.

— Лично?

— Заедно с още двама. Една вечер, когато си тръгвах от работа, ме спря на улицата. Каза ми, че не иска повече да ходя там.