Супернеудачница
- Автор: Калинина Дарья Александровна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Кръстанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Супернеудачница». Краткое содержание книги:
Случайното запознанство на скромната Лиза с необикновената Мариша, която е нейна пълна противоположност, става причина да се разбулят много тайни и мистерии от миналото, настоящето и… бъдещето на Лиза.
Мариша не може да остане равнодушна към нещастието на новата си приятелка и тъй като е частен детектив се заема с разследване на поредния криминален случай. В крайна сметка се оказва, че й се налага да спасява от неизбежна гибел не едно бедно момиче, а много богата наследница. А убиецът, който така настървено преследва Лиза, всъщност е…
Внезапно зарадваната Лиза, вместо да се обиди на грубиянина, му изпрати въздушна целувка. Тя почти обичаше този грубиян. Та нали остана жива. И той беше първият, който й напомни за това.
— Абсолютно ку-ку — с удовлетворение констатира мъжът, но вече без предишната злоба в гласа. — Луда! Махни се от пътя, глупачке!
Даваше й добър съвет. И Лиза го последва веднага. С няколко подскока тя пресече останала част от платното и когато вече стоеше с единия си крак на тротоара, се появи нова опасност! Лиза видя камиона и веднага разбра, че той се е устремил в нейната душа. Камионът беше пълен с боклук, но летеше точно срещу нея. Съвсем целенасочено. При това в момент, когато на пътя нямаше никакви коли. И независимо от това, камионът пердашеше право срещу нея.
Лиза сподавено изохка и скочи върху тротоара. Обаче не! Камионът също прескочи бордюра и полетя директно през тревната площ, отново прицелен в Лиза. Това просто не можеше да бъде. Такива маневри Лиза бе виждала само на кино. Тя се втурна през тревата, без да знае накъде да тича. Внезапно нечия ръка я хвана за якето и властно я дръпна към себе си.
Камионът, свирейки недоволно с клаксон, профуча покрай своята жертва и се скри някъде из дворовете. Лиза въздъхна:
— Благодаря!
— Има защо — отговори й весел глас. — Какво има против Вас този тип?
Лиза вдигна очи и замря. Пред нея стоеше мъж — мечта за всяка жена! Той имаше чисто лице с правилни черти, блестящи тъмнокафяви очи и тъмни, късо подстригани коси. Освен това беше добре сложен. И силен! Наистина силен, иначе Лиза не би прелетяла буквално метър и половина във въздуха, за да се окаже на безопасно разстояние от вбесения камион.
— Благодаря! — повтори треперещата Лиза развълнувано. — Вие ме спасихте!
— Има нещо такова! Този тип имаше намерение да Ви бутне. Да Ви убие, едва ли, но щеше да Ви осакати със сигурност.
— Благодаря! — повтори за трети път Лиза и се изчерви.
Какво запелтечи едно и също! Нямаше ли други думи, с които да благодари на непознатия? А тя само благодаря, та благодаря! Ще я помисли за глупачка.
Изглежда, непознатият съвсем не смяташе, че Лиза му благодари лошо. Той я гледаше развълнуван и накрая я попита:
— С Вас всичко наред ли е?
Лиза кимна с глава.
— Сигурна ли сте, че е наред? Да Ви изпратя ли до дома?
— Не, не е необходимо.
И тук Лиза мислено сама се удари по главата. Нещастна идиотка! Защо му отказа? Такъв мъж й спаси живота, а тя го разкарва! Кретенка!
— Е, както искате — произнесе непознатият.
И тъй като Лиза не му подаде никакъв знак за това той да остане, мъжът продължи напред. А Лиза така и си остана да стои, гледайки след него. Тя щеше да го извика, но езикът й неочаквано отказа да й се подчинява.
— Господи! — въздъхна накрая тя. — Какъв мъж! Приказка!
Но приказният мъж вече се беше скрил от погледа й и Лиза се затътри към вкъщи. Нямаше много за ходене. През дворовете, където се беше скрил злополучният камион, но Лиза вече беше забравила за него. Всичките й мисли бяха посветени на непознатия мъж-красавец.
Тя вървеше и мислеше за него. На улицата беше много приятно. Нямаше много хора. Все пак беше работен ден. Някъде играеха деца, звънко ритайки топка. Носеха се женски гласове и лай на кучета. С една дума, тихичко зелено кътче в един от жилищните райони на големия град. Лиза зави и влезе в своя двор. За да влезе в блока, трябваше да мине под една арка, след това да заобиколи порядъчно обраслата спортна площадка на съседното училище — и вече щеше да си е у дома.
Обикновено Лиза не минаваше през площадката. Това беше любимото място на всички стопани на малки и големи кучета в района. По всяко време на годината, занемарената спортна площадка, гъсто обрасла с дървета, храсти и бурени с височината на човешки ръст, беше пълна с пухести или с копринено гладка козина кучета. Кривоноги и с големи зъби, с отрязани или свободно висящи уши, те бродеха по бившата спортна площадка и навсякъде оставяха следи от своето присъствие.
Никой не чистеше след тях. Стопаните им с умиление наблюдаваха пакостите на своите питомци, като само приветстваха техните постижения. Ако някой им кажеше, че това е възмутително, те биха възроптали. Да почистят? Какво има тук да се чисти? Това е естествен тор. Зимата ще изгние и следващата година репеят ще започне да расте още по-добре!
Лиза не спореше. Може би щеше да изгние, но не веднага. И е полезно само за едните репеи.
А те, трябваше да се отбележи, израстваха огромни в кучешката пустош. Да се провираш между израстъците, с риск да настъпиш някоя „мина“ беше твърде неприятно. Но в края на този ден, умората я беше налегнала порядъчно и Лиза, изменяйки на своите навици, вече се промъкваше през запустялата спортна площадка. Беше доволна само от едно — сега не бе време за разходка на кучета и беше пусто.