Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Обаче имаше един фундаментален проблем, свързан с бирата, който рано или късно всеки идиот осъзнаваше — че всъщност не я купуваш, а само я вземаш под наем. За щастие на десетина километра от Окала имаше място за почивка с мотел и тоалетна, където щеше да се облекчи.
И все пак… кой бе всъщност?
Несъмнено именно Джон Дикстра бе пристигнал в Сарасота преди шестнайсет години и през 1990 именно той започна да преподава английска литература във флоридския университет. През 1994 той реши да се откаже от летните курсове, за да се пробва да напише криминален роман. Идеята не беше негова. Литературният му агент в Ню Йорк може и да не беше от най-големите риби, но пък бе достатъчно честен и предприемчив, за да продаде четири от разказите на новия си клиент (подписани с името Дикстра) на различни списания. Казваше се Джак Голдън и макар да не пестеше хвалби за разказите, отбеляза, че получените хонорари са „пари за семки и бонбонки“. Пак той заяви, че всяко от публикуваните произведения има „първокласна повествователна линия“ (Джони предположи, че така литературните агенти наричат сюжета). Накрая му предложи да напише трилър от сто хиляди думи, който би могъл, както сам се изрази, да му донесе четирийсет-петдесет хиляди долара.
„Напиши го през лятото, стига да си освободиш нужното време — писа на Дикстра. (Тогава още не бяха минали на телефонни разговори и съобщения по факса.) Хонорарът ти ще е двойно по-голям от сумата, която заработваш с летните курсове в университета. Ако смяташ да се пробваш, драги, сега е моментът, преди да се ожениш и покрай вас да защъкат две-три хлапета.“
Тъкмо тогава на хоризонта не се мержелееше потенциална съпруга (както, впрочем, и сега) и Дикстра схвана мисълта на агента — като остарее човек, по-трудно рискува. Пък и жената и децата не бяха единствените окови. Например кредитните карти полепваха като рапани по кораба на живота и осезаемо забавяха хода му. Те създаваха измамна сигурност.
И тъй, когато през януари 1994 дойде моментът да поднови летния си договор, той го върна неподписан с обяснителна бележка: „Това лято възнамерявам да напиша роман.“ Отговорът на Еди Уосърман бе дружески, ала строг: „Чудесно, Джони, но не ти гарантирам, че мястото ти ще се пази. Шефът не обича да му отказват.“
Дикстра се позамисли, но за кратко. Вече имаше идея за бъдещия си роман. Нещо повече — имаше и герой. Героят, наречен Псето, благодарение на когото той щеше да си купи и ягуара, и къщата на Макинтош Роуд, чакаше да бъде роден… Бог да благослови сърцето му на убиец.
Под светлината на фаровете проблесна пътен знак — бяла стрелка на син фон. Отляво имаше отбивка. Обляната в ярки светлини магистрала приличаше на снимачна площадка. Той включи левия мигач, намали скоростта до шейсет километра и напусна междущатския път.
Не след дълго шосето отново се разклони; камионите и караваните завиваха надясно, а пичовете с ягуари продължаваха направо. На петдесетина метра зад разклона го очакваше крайпътният заслон — ниска постройка, изградена от бежови циментови блокчета. В тази нощ и тя изглеждаше като странен декор. За какво ли биха я използвали в някой филм? За команден център ли? Нищо чудно. Команден център за ракети с далечен обсег сред дивата пустош, чийто началник страда от прогресиращо психично заболяване. Навсякъде му се привиждат руснаци, струва му се, че иззад всеки дънер дебне руснак… не, терористи от Ал Кайда, понеже са по-актуални. Напоследък руснаците не са предишните злодеи; сега само търгуват с наркотици и малолетни курви. Всъщност руснаците не са важни — в крайна сметка те са плод на въображението му, въпреки това ръцете го сърбят да натисне червения бутон и…
Неудържимото желание да се изпикае временно обуздава развихрилото му се въображение. Освен това в тази история няма място за Псето. Псето си беше градски воин, както Дикстра сам бе заявил в бара по-рано същата вечер. Готина фраза, а? Същевременно идеята за лудия военен не беше за изхвърляне. Симпатяга е… подчинените му го обичат… и отстрани изглежда абсолютно нормален…