Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
„По някое време — мисли си Джанет — той няма да поиска да се върне в брачното ложе.“ И въпреки че не би му го казала, защото ще го засегне, а тя не иска да наранява чувствата му (в момента това е представата й за любов помежду им), — постъпката му само ще я накара да се почувства щастлива.
Въздъхва и бърка в тенджерата, която е в умивалника. Търси нещо.
— Бива — отвръща най-накрая.
И тъкмо когато си мисли, че вече нищо не може да я изненада, че в съпружеския им живот не са останали никакви неизследвани територии, той изрича със странно нехаен тон:
— Добре, че снощи не спа при мен, Джакс. Сънувах кошмар. Даже се събудих от вика си.
Тя се стъписва. Кога за последен път я бе нарекъл Джакс вместо Джанет или Джан? Това последното не го понася. Напомня й за онази сладникава актриса от сериите за Ласи, в които хлапето (Тими, казваше се Тими) или падаше в някой кладенец, или го ухапваше змия, или го затрупваха камъни… Коя нормална майка би поверила живота на детето си на едно шибано коли?
Отново се обръща към него, забравила за тенджерата — последното яйце още е в нея — и врялата вода вече е хладка. Сънувал е кошмар? Харви? Мъчи се да си спомни кога й е говорил за сънищата си и не успява. В съзнанието й възкръсва само далечен спомен от дните преди да се оженят — беше й казал нещо от сорта на „Сънувам те“. Когато си млада, дори този нескопосан опит за комплимент ти се струва мил.
— Какво каза?
— Събудих се от вика си — повтаря той. — Не ме ли чу?
— Не — казва тя, все още загледана в него. Чуди се дали не я бъзика. Ами ако това е някаква тъпа сутрешна шегичка? Само дето Харви не си пада по майтапите. Чувството му за хумор се свежда до изтърканите му казармени истории, които обикновено разказва по време на вечеря. Чувала е всяка поне по сто пъти.
— Крещях някакви неразбираеми думи. Сякаш… де да знам… не можех да ги произнеса. Отстрани сигурно е изглеждало, че получавам инфаркт. И гласът ми… беше по-дебел… въобще не приличаше на моя. — Харви спира за момент. — Чух вика си и едва тогава спрях. Целият треперех, даже лампата не можах да светна… Отидох в тоалетната и се опитах да пусна една вода, но не можах. Напоследък винаги успявам да се облекча — или поне донякъде, — но тази нощ в два и четирийсет и седем не изцедих нито капка.
Той отново млъква, а Джанет се заглежда в прашинките, които танцуват в яркия слънчев сноп и оформят своеобразен ореол над главата на съпруга й.
— Какво точно сънува? — пита тя и — странна работа — за пръв път, откакто обсъждаха до среднощ дали да задържат, или да продадат акциите на „Моторола“ (в крайна сметка решиха да се отърват от тях), е заинтригувана от думите му.
— Не знам дали искам да го споделя — тежко въздъхва той. Сетне се обръща, взима мелничката за пипер и започва да я прехвърля от ръка в ръка.
— Има поверие, че ако споделиш съня си с някого, няма да се сбъдне — казва Джанет и ето ти второто странно нещо: Харви й се струва различен. Различен от онзи мъж, с когото живее през последните години. Дори сянката му върху стената над тостера изглежда другояче. Казва си: „Не съм безразлична към този човек, но защо? Защо тъкмо когато си мислех, че животът е безцветен и плосък, изведнъж ми се стори релефен и ярък? Навън е обикновена лятна утрин в края на юни. Намираме се в Кънектикът. Винаги в началото на юни сме в Кънектикът. И всеки момент някой от нас ще вземе днешния вестник.“
— Наистина ли? — Харви се замисля върху думите й и веждите му се повдигат, придавайки му налудничав вид, за който той едва ли подозира. Мелничката за пипер подскача в ръцете му. Иска й се да му каже да престане, защото я изнервя (също като черната му сянка на стената, като сърцето й, което внезапно ускорява ритъма си), ала не иска да го откъсне от мислите му. В следващия миг той оставя мелничката на масата и всичко би трябвало да е съвсем нормално, но не е, понеже мелничката също хвърля сянка, която напомня издължена шахматна фигура, и на Джанет й се струва, че даже трохите от препечените филийки хвърлят сенки, само дето не знае защо тези сенки толкова я плашат. Спомня си за Чеширския котарак, който беше казал на Алиса: „Тук всички сме луди“, и изведнъж изгубва желание да узнае тъпия сън на мъжа си, както и защо се е събудил с писък като човек, получил удар. Изведнъж й се приисква животът отново да стане плосък. Няма лошо, плоското е на мода, погледнете актрисите от филмите, ако се съмнявате.