Око за око

17.

Малкото момиче на татко си има тайна

Хана стоеше на няколко сантиметра от огледалото в спалнята й, като съсредоточено изучаваше отражението си. Тук тя си изглеждаше нормална и слаба — сигурно отражението й във витрината на мола е било резултат от някаква странна игра на светлината. Въпреки че… порите й не са ли някак по-широки? Очите й не бяха ли леко кривогледи?

Тя отвори нервно чекмеджето на бюрото си измъкна оттам един голям плик с обикновен чипс. Натъпка една пълна шепа в устата си, сдъвка ги и после спря. Миналата седмица А. я бе вкарал в един ужасен цикъл от тъпчене и повръщане — въпреки че тя от години се бе въздържала от този навик. И не възнамеряваше отново да започва. Със сигурност не и пред баща си.

Тя избута плика и погледна през прозореца. Къде беше той все пак? Бяха минали близо два часа откакто майка й се бе обадила в мола. В този момент видя един зелен Рейндж роувър да навлиза в пътя към къщата, който представляваше една криволичеща, залесена, дълга четвърт миля алея. Колата маневрираше с такава лекота по криволичещия път, както би се справил само някой, който бе живял тук. Когато Хана беше малка, баща й я извеждаше да се пързаля с шейна по пътя и я учеше как да се навежда настрана при всеки завой, за да не се обърне.

Когато чу звънеца на входната врата, тя скочи. Миниатюрният й пинчер Дот започна да лае и звънецът отново се чу. Лаенето на Дот стана по-пронизително и истерично, а звънецът се чу за трети път.

— Идвам — изръмжа Хана.

— Здравей — рече баща й, когато тя отвори вратата. Дот започна да танцува около краката му. — Здрасти и на тебе. — Той се наведе и вдигна мъничкото кученце.

— Дот, не! — заповяда Хана.

— Не, всичко е наред — господин Мерин потърка малкото носле на миниатюрния пинчер. Хана се бе сдобила с Дот малко след като той ги бе напуснал.

— И така — баща й се пристъпи тромаво от крак на крак пред вратата. Той бе облечен в сив бизнес костюм и вратовръзка в червено и синьо, сякаш пристигаше направо от съвещание. Хана се зачуди дали би приел да влезе. Стори й се доста странно, че трябва да кани баща си в собствената му къща.

— Трябва ли… — започна той.

— Искаш ли… — каза Хана едновременно с него. Баща й се засмя нервно. Хана не бе сигурна дали иска да го прегърне. Баща й пристъпи към нея, а тя отстъпи назад, като се блъсна във вратата. Опита се да го представи да изглежда така, сякаш го е направила нарочно.