По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Тя се настани срещу него. Пендъргаст седеше събрал върховете на пръстите си и с полузатворени очи.
Обхваната от необяснима нервност, Кори припряно започна да разказва историята си. Каза му за Бетертън, за обвиненията и теориите му за Пендъргаст, за яхтата и за безумното си решение да проникне в къщата в Ист Енд, за която й бе споменал.
Докато тя говореше, Пендъргаст изглеждаше като отнесен, сякаш не слушаше. Но споменаването на къщата като че ли привлече вниманието му.
— Това е влизане с взлом — каза той.
— Знам, знам. — Кори се изчерви. — Глупачка съм, но това вече ви е известно… — Опита се да се разсмее, но не откри абсолютно никакъв отклик от негова страна. Пендъргаст изглеждаше по-шантаво от обикновено. Тя пое дълбоко дъх и продължи: — Мястото изглеждаше като изоставено от години. Затова влязох. И няма да повярвате на какво се натъкнах. Това е някаква нацистка тайна квартира. Купчини „Моята борба“ в мазето, стари радиостанции, дори стая за мъчения. Горе изглеждаше така, сякаш се готвят да се изнасят. Открих стая, пълна с документи, приготвени за унищожаване.
Млъкна и зачака. Пак никаква реакция.
— Прерових документите. Помислих си, че може да са важни. По много от тях имаше свастики и дати от времето на войната. Някои носеха клеймо Streng Geheim, за което по-късно разбрах, че означава „строго секретно“. И тогава видях името Естерхази.
Този път Пендъргаст се събуди.
— Естерхази ли?
— Моминското име на покойната ви жена, нали? Научих го, докато разучавах уебсайта.
Леко кимане. Господи, той изглеждаше ужасно.
— Както и да е — продължи тя. — Напъхах в раницата колкото се може повече документи. И тогава… — Тя замълча. Споменът още беше пресен. — Един нацист ме хвана. Опита се да ме убие. Напръсках го със спрей и успях да се измъкна. Страшно съм уплашена и оттогава бягам, живея в приюти и се мотая из Брайънт Парк. Не съм припарвала до апартамента си, не ходя на училище. И през цялото време се опитвах да се свържа с вас! — Изведнъж й се дорева, но успя да преглътне сълзите си. — Не вдигахте телефона. Не можех да се добера до „Дакота“, портиерите са като от КГБ.
Когато той не отговори, тя бръкна в раницата си, извади купчинка листа и ги сложи на масичката.
— Ето ги.
Пендъргаст не ги погледна. Отново изглеждаше отнесен някъде далеч. С растящо безпокойство Кори се вгледа по-внимателно в него. Пендъргаст беше шокиращо слаб, направо мършав, на слабата светлина под очите му се виждаха торбички, а кожата му бе изумително бледа. Но най-изненадващо беше поведението му. По принцип движенията му бяха мудни, но въпреки това човек имаше усещането, че това е мудност на котка — някъде вътре в него сякаш имаше навита пружина, готова да се задейства всеки момент. Този път обаче Кори нямаше това усещане. Пендъргаст изглеждаше разсеян, почти не проявяваше интерес към историята й. Като че ли не го беше грижа какво се е случило с нея, на какви опасности се е изложила заради него.
— Пендъргаст — каза тя. — Добре ли сте? Изглеждате… малко шантаво. Съжалявам, но е така.
Той махна с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.
— Онези така наречени нацисти. Научиха ли името ти?
— Не.
— Остави ли след себе си някакви следи, които биха могли да им помогнат да те идентифицират?
— Не мисля. Всичко, което имах, беше тук. — Тя побутна раницата с крак.
— Някакви признаци, че те следят?
— Едва ли. Но аз се криех. Онези типове бяха адски страшни.
— И какъв е адресът на тайната квартира?
— Ист Енд Авеню четиристотин двайсет и осем.
Пендъргаст се умълча за момент, преди да събере сили да заговори отново.
— Не знаят коя си. Няма как да те открият, освен ако случайно не се натъкнат на теб. Разбира се, това е малко вероятно, но ще намалим вероятността още повече. — Той я погледна. — Има ли къде да отседнеш? Може би при приятели? Или някъде извън града?
Кори бе потресена. Беше приела, че Пендъргаст ще я прибере, ще я защити, ще й помогне да се справи със ситуацията.
— Защо, не може ли тук?
Мълчанието се проточи. Накрая Пендъргаст въздъхна дълбоко и треперливо.
— Без да влизам в подробности, нещата стоят така, че в момента просто съм неспособен да се погрижа за теб. Всъщност съм толкова зает, че мога на практика да се окажа заплаха за сигурността ти. Ако решиш да разчиташ на мен, ще се изложиш на смъртна опасност. Освен това Ню Йорк е единственото място, където има шанс, колкото и малък да е той, да се натъкнеш на тези хора. И така — има ли място, където да отидеш? Мога да ти гарантирам, че ще стигнеш там благополучно и ще имаш достатъчно средства. Като оставим това, ще трябва да се оправяш сама.