Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Старк извика, когато го обърнаха и се опитаха да го изправят.
— Чакайте… за Бога… — Болката отмина и той откри, че не може да мръдне лявата си ръка, но дясната се движеше. Със здравата се опита да раздвижи краката си. Нямаше болки, само се чувствуваше зашеметен. Изглежда всичко беше наред, с изключение на лявата ръка и рамото. Като скърцаше със зъби, той разкопча якето си и издърпа ризата навън. Кръвта се стичаше от малка дупка в средата на рамото, но не бликаше силно, а и той не чувствуваше особени затруднения в дишането — само пробождаща болка при по-рязко движение.
— Не… не е в гърдите.
— Имаше късмет, невернико! — изхили се човекът от Зелените ленти. — Виж, на гърба на якето ти има още една дупка, тя също кърви — куршумът е излязъл оттам. — Той започна да човърка отвора с мръсния си пръст и Старк яростно го напсува.
— Псувай себе си, невернико — изръмжа мъжът. — Псувай себе си, не мен. Може би Аллах в своето милосърдие ти запази живота, макар че защо ли трябваше да го прави… — Той вдигна рамене и се изправи, погледна към мъртвия си другар и другите ранени, вдигна отново рамене и тръгна бавно към Ибрахим Киаби, който лежеше в мръсотията като чувал стари дрипи. Започна да претърсва джобовете му.
Тълпата на площада напираше и се приближаваше към тях. Хусаин се изправи и им даде знак да се отдръпнат.
— Велик е Аллах, велик е Аллах — извика той. — Отдръпнете се. Помогнете на пострадалите. — Когато мястото около тях отново се освободи, той коленичи до Старк. — Не те ли предупредих, че имаш малко време? Този път Аллах те спаси, за да ти даде още един шанс.
Но Старк едва го чуваше. Беше извадил носната си кърпичка и се опитваше да запуши с нея дупката, за да спре кръвотечението. Усещайки на гърба си топлата струйка кръв, той мърмореше и проклинаше, преодолял вече ужаса си, но не и страха, че все още може да се посрами и да побегне.
— Защо, по дяволите, това копеле се опитваше да ме убие? — измърмори той. — Кучи син, смахнат перко!
— Той се опитваше да убие мен, не теб.
Старк се втренчи в него.
— Федаин, муджахидин?
— Или от Туде. Какво значение има? Той беше враг на Аллаха и той го уби.
Болката отново прониза гърдите на Старк. Той преглътна една псувня. Ненавиждаше всички тези приказки за Аллаха, не искаше да мисли за него, а само за децата, Мануела, нормалния живот и измъкването от ада.
„Писна ми от цялата тази лудост и убийства в името на тяхната собствена тесногръда религиозна кауза!“
— Мръсник! — възнегодува той, но думите му бяха погълнати от шума. Рамото му туптеше, болката се разпространяваше. Най-доброто, което успя да направи, беше да свие носната си кърпичка на топка, да я използува като тампон и да закопчае якето си. Изруга пак.
„Какво, по дяволите, ще правя сега? Проклето копеле. Как ще летя?“ — Той леко промени положението си. Болката отново изтръгна неволен стон от него и той отново изруга, отвратен от себе си. Не му се искаше да проявява слабост.
Хусаин излезе от унеса си, изтерзан от мисълта, че Аллах отново бе решил да го остави жив, когато трябваше да се превърне в мъченик. „Защо, защо съм прокълнат? И този американец — цяло чудо е, че толкова много куршуми не го убиха — защо той също остана жив?
— Ще отидем до базата ви. Можеш ли да станеш?
— Още не… да. Един момент. — Старк се приготви. — Окей, внимателно… о, Господи!… — Едва се задържа на крака, олюляваше се. Дори само от стоенето му призляваше от болка. — Може ли някой от твоите хора да кара?
— Да. — Хусаин извика човека, коленичил до Киаби. — Ела тук! — Мъжът покорно се върна.
— Само тези монети намерих в джобовете му, ваше превъзходителство. И това. Какво пише на него?
Хусаин внимателно го разгледа.
— Това е лична карта от Техеранския университет. От снимката се усмихваше красив младеж.
— Ибрахим Киаби, трета година, инженерна секция. Дата на раждане: 12 март 1955 година. — Хусаин отново погледна картата. — Има и техерански адрес.
— Вонящи университети! — обади се друг от Зелените ленти. — Разсадници на Сатаната и западното зло.
— Когато имамът ги отвори отново, Аллах да го благослови, те ще бъдат поверени на моллите. Ще затрием завинаги всичко западно и антиислямско. Дайте картата на комитета, Фивуз. Те ще я препратят в Техеран. Комитетът там може да разпита семейството и приятелите му и да се занимае с тях. — Хусаин забеляза, че Старк го гледа… — Да, капитане?