Графиня Дьо Шарни

142.

Вернио ще говори

Победата на Лафайет — съмнителна победа, последвана от отстъпление, — имаше странен резултат. Тя срина роялистите, докато предполагаемото поражение на жирондистите ги беше накарало да се съвземат.

Ако смеем да предположим, че в сърцето на Мария-Антоанета би могло да има по-малко омраза, то и може би в този час Жирондата щеше да бъде разбита.

Не биваше да се оставя на двора време да поправи грешката, която току-що бе допуснал.

Беше необходимо да се насочат силата и посоката на грешката по революционното течение, което за миг беше обърнало посоката си, и да бъде накарана да се върне към извора си.

Госпожа Ролан, душата на партията, искаше да постигне целите чрез едно голямо сътресение в Събранието. Кой можеше да предизвика това сътресение? Кой можеше да нанесе този удар? Вернио.

Но какво правеше този Ахил под шатрата си или по-скоро този Рено, изгубен в градините на Армида? Той обичаше.

Толкова е трудно да мразиш, когато обичаш! Той обичаше хубавата госпожа Симон Кандей, актриса, поетеса и музикантка. Неговите приятели го търсеха понякога по два-три дни без успех. Най-накрая го откриваха, легнал в краката на очарователната жена, седяща с едната ръка на коленете си, а с другата, подръпваща разсеяно струните на арфата си. После, всяка вечер, отиваше в оркестъра на театъра, за да аплодира онази, която обожаваше през целия ден.

Една вечер двама депутати излизаха обезсърчени от Събранието — това бездействие на Вернио ги караше да се плашат за Франция. Това бяха Гранжньов и Шабо.

Гранжньов беше адвокат от Бордо, приятел, съперник на Вернио и като него депутат от Жирондата. Шабо представляваше разпопен капуцин, автор или един от авторите на „Катехизис на санкюлотите“, в който изливаше жлъчта, насъбрана в манастира, върху монархията и религията.

Гранжньов, замислен и мрачен, вървеше до Шабо. Той го гледаше и му се струваше, че вижда по челото на колегата си как преминават сенките на мислите му.

— За какво мислиш? — попита го Шабо.

— Мисля, че всичките забавяния изнервят родината и убиват революцията — отвърна запитаният.

— А, за това мислиш! — подхвана Шабо с обичайния си горчив смях.

— Мисля — продължи Гранжньов, — че ако народът даде време на монархията, народът е загубен!

Отново се разнесе пронизителният смях на Шабо.

— Мисля — завърши Гранжньов, — че има само един час за революциите, че онези, които го пропуснат, няма да го уцелят отново и трябва да разчитат по-късно на Бог и на потомството.

— И ти мислиш, че Бог и потомството ще ни поискат сметка за нашия мързел и нашето бездействие?

— Страхувам се!

После, след миг мълчание, Гранжньов подхвана отново:

— Виж, Шабо, убеден съм в едно — че народът е уморен от последния си провал, че няма да се вдигне повече без някакъв могъщ лост, без някаква кървава причина. Необходим му е някакъв пристъп на ярост или на ужас, от който да почерпи повече енергия.