Графиня Дьо Шарни

Едва Петион беше въведен и разбра, че е дошъл да търси битка. Мария-Антоанета му хвърли един от онези погледи, които само очите на Мария-Терезия знаеха да изстрелват, — два лъча на омраза и презрение, две мълнии, страховити и светкавични.

Кралят вече знаеше какво е станало в Събранието.

— Е, какво, господине — каза той на Петион, — значи вие твърдите, че спокойствието в столицата е възстановено?

— Да, сир — отвърна Петион, — народът ви се представи, той е спокоен и удовлетворен.

— Признайте, господине — подхвана кралят, влизайки в битката, — признайте, че вчерашният ден е един голям скандал и че общината не направи нито онова, което беше длъжна, нито онова, което можеше да направи.

— Сир — прекъсна го Петион, — общината изпълни дълга си. Общественото мнение ще отсъди.

— По-добре кажете цялата нация, господине.

— Общината не се страхува от съда на нацията.

— И какво е в този момент положението в Париж?

— Спокойно, сир!

— Това не е вярно!

— Сир…

— Замълчете!

— Един магистрат на народа няма защо да мълчи, сир, когато изпълнява дълга си и говори истината.

— Добре, тогава се оттеглете.

Петион се поклони и излезе.

Кралят беше толкова освирепял, лицето му носеше израза на такъв дълбок гняв, че кралицата, тази сприхава жена, тази храбра амазонка, беше уплашена.

— Боже мой — каза тя на Рьодерер, когато Петион изчезна, — не намирате ли, че кралят беше твърде остър и не се ли страхувате, че тази острота ще му навреди пред парижаните?

— Госпожо — отвърна Рьодерер, — на никого няма да се стори учудващо, че кралят е накарал един от неговите поданици, на когото липсва почтителност, да замълчи.

На другия ден кралят писа на Събранието, за да се оплаче от това оскверняване на двореца, на монархията и на краля.

После изготви една прокламация до своя народ.

Така че той имаше два народа — народът, който направи двайсети юни, и народът, на когото се оплакваше.

На двайсет и четвърти кралят и кралицата направиха преглед на Националната гвардия и бяха посрещнати с ентусиазъм.

На същия ден управата на Париж отстрани от длъжност кмета. Кой й придаде подобна дързост? Три дни по-късно нещата се изясниха.

Лафайет беше тръгнал от лагера си с един-единствен офицер, пристигна в Париж на двайсет и седми и отседна у приятеля си господин Дьо ла Рошфуко.

През нощта предупредиха конституционалистите, фьойаните и роялистите и се заеха да подготвят трибуните за следващия ден, когато генералът се яви в Събранието.

Три залпа от аплодисменти го посрещнаха. Но всеки един от тях беше потушен от мърморенето на жирондистите. Разбраха, че заседанието щеше да е от онези ужасни събирания.

Генерал Лафайет беше един от откровено най-храбрите хора, които съществуваха. Но храбростта не е дързост — много рядко един човек е наистина храбър и в същото време дързък.

Лафайет разбираше опасността, която го заплашва. Сам срещу всички, той щеше да заложи остатъка от своята популярност — ако я загубеше, се погубваше заедно с нея. Ако спечелеше, можеше да спаси краля.