Графиня Дьо Шарни

— Бийо! — прошепна Жилбер.

— О! Добре сторихте — каза Бийо, поклащайки глава, — този човек ще бъде съден и осъден като предател!

— Да, предател! — викнаха стотина гласове. — Предател! Предател! Предател!

Жилбер се хвърли между краля и народа.

— Не се бойте от нищо, сир, и се опитайте с някаква демонстрация да дадете удовлетворение на тези разярени хора.

Кралят взе ръката на Жилбер и я постави на сърцето си.

— Както виждате, не се страхувам от нищо, господине — каза той. — Получих причастие тази сутрин — да правят с мен каквото искат. Колкото до материалния знак, който искате да им дам, вижте, удовлетворен ли сте?

И като взе червения калпак от главата на един санкюлот, кралят го постави на собствената си глава. Множеството незабавно избухна в аплодисменти. Един човек разцепи тълпата и се приближи до краля — той държеше бутилка в ръка.

— Ако, както разправяш, обичаш народа, дебели Вето, докажи го, като пийнеш за здравето на народа!

И той му подаде бутилката.

— Не пийте, сир! — каза един глас. — Това вино може би е отровно.

— Пийте, сир, аз отговарям за всичко — каза Жилбер.

Кралят взе бутилката.

— За здравето на народа! — каза той.

И пи. Отекнаха нови викове: „Да живее кралят!“

— Сир — каза Жилбер, — няма вече от какво да се страхувате, позволете да се върна при кралицата.

— Вървете — каза кралят и му стисна ръката.

В момента, когато Жилбер излизаше, влизаха Инар и Вернио. Те бяха напуснали Събранието и идваха да предложат себе си и своята популярност за защита на краля, а при нужда и да жертват телата си.

— Кралят? — попитаха те.

Жилбер го посочи и двамата депутати се хвърлиха към него. За да стигне до кралицата, Жилбер трябваше да премине през множество стаи и между тях и през спалнята на краля.

Народът беше завладял всичко.

— Ах, дебелият му Вето! — казваха хората, сядайки на кралското легло. — Той си има легло, Бога ми, далеч по-добро от нашето.

Всичко това обаче не беше много обезпокоително. Първоначалният момент на кипеж беше отминал.

Жилбер се връщаше по-спокоен при кралицата. Влизайки в залата, където я бе оставил, той хвърли един поглед към нея и си отдъхна. Тя си беше все така на същото място. Малкият дофин, също като баща си, беше нахлупил един червен калпак.

В съседната стая се вдигаше голяма глъчка, която привлече погледа на Жилбер. Този шум беше предизвикан от приближаващия се Сантер. Колосът влезе в стаята.

— Охо! — каза той. — Значи тук била Австрийката?

Жилбер тръгна право към него, пресичайки диагонално залата.

— Господин Сантер — каза той.

— Я! — извика той зарадван. — Доктор Жилбер!

— Който не е забравил — каза назованият, — че вие сте един от онези, които му отвориха вратите на Бастилията… Нека да ви представя на кралицата, господин Сантер.

— Да ме представите на кралицата? — прогърмя пивоварят.

— Да, на кралицата. Отказвате ли?