Венецът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Кристин, дъщерята на Лавранс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-216-8
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Венецът». Краткое содержание книги:
Норвегия на XIV век. Далечна и непозната. Раздирана от междуособици във властта. И тиха и спокойна в отдалечените на десетки километри имения, където родовите закони стоят над кралските.
И все пак… Зад дебелите каменни зидове на господарските къщи, затрупани от сняг през половината година, задрямали в безкрайните северни нощи, горят любовни огньове и искри неподозирана страст. Едно крехко момиче, Кристин, дръзва да се опълчи срещу думата на баща си и да мине под венчило с мъжа, избран от сърцето, а не от семейството й. С Ерлен.
Годината е 1928-а. Шведската академия присъжда най-престижната награда за литература в света на четиридесет и шест годишната норвежка Сигрид Унсет, обосновавайки се: „… за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Шест години преди това е излязла от печат историческата трилогия „Кристин, дъщерята на Лавранс“, епохално произведение без аналог в световната литература досега. А осемнадесет години преди това авторитетно издателство е отхвърлило исторически роман на прохождащата писателка, съветвайки я да се насочи към по-съвременни теми.
Кристин не се учуди, че пред лявата порта на църквата цари необичайна тишина. Иначе вечер тук ставаше доста оживено, защото хората от околността посещаваха църквата на монахините. Освен това в близост се намираха къщите, където живееха със слугите си възрастни миряни, решили да прекарат старините си в обителта. Сбогуваха се с Ерлен. Кристин помилва коня му — черен жребец с красива глава и кротки очи. Заприлича й на Мурвин, когото яздеше като дете в „Йорун“.
— Как се казва конят ви, господине? — попита тя, когато жребецът извърна глава от ръцете й и изпръхтя към гръдта на мъжа.
— Баярд — отвърна той и я погледна над гривата на коня. — Искате да узнаете името на коня, а не моето, така ли?
— Искам да узная и вашето, господарю — леко се поклони тя.
— Ерлен Никулаусьон.
— Дължим ви благодарност за добрината ви, Ерлен Никулаусьон — промълви Кристин и му подаде ръка.
Изведнъж лицето й се обля в гъста червенина. Тя издърпа наполовина ръката си от неговата.
— Да не би Осхил Гаутесдатер от Довре да е ваша роднина?
Забеляза с изненада, че и той се изчерви като божур. Пусна рязко ръката й и отвърна:
— Тя е моя леля. Аз съм Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“.
Погледна я толкова странно, че тя съвсем се смути, но се окопити и рече:
— Бих искала да ви благодаря по най-подобаващия начин, Ерлен Никулаусьон, но не зная как да изразя признателността си…
Той се поклони. Настана време да се сбогува с него, макар че й се искаше да си поговорят още. Кристин се обърна на вратата и видя, че Ерлен не е тръгнал. Помаха му с ръка.
В манастира цареше пълна паника и суматоха. Хокон бе поръчал на двама ездачи да обадят в обителта за изчезването на девойките, а самият той тръгнал да ги търси из града. Изпратили още хора да му помагат. Монахините чули, че зверовете убили и изяли две деца в града. Слухът беше пълна измислица, а звярът — беше един — бил уловен от неколцина от стражите на краля още преди вечерня.
Кристин стоеше с наведена глава и мълчаливо слушаше, докато абатисата и сестра Потенсия изливаха гнева си върху нея и Ингебьорг. Чувстваше се като заспала. Ингебьорг плачеше и се опитваше да се оправдае — та нали излезли с позволението на сестра Потенсия, с придружител, както си му е редът. Откъде да знаят какво ги очаква…
Високопреподобната Груа обаче нареди да останат в църквата, докато камбаните бият в полунощ, да се помъчат да посветят мислите си на духовни занимания и да благодарят на Господ, че е спасил живота и честта им.
— Господ ясно ви е показал истината за света — отсече тя. — Дивите зверове и слугите на дявола застрашават чедата му на всяка крачка. Няма друг начин да се спасят, освен да се уповават на Бог с молитви и призиви към Него.
Даде им по една свещ в ръката и ги накара да отидат със сестра Сесилия Бордшдатер, която нощем често се молеше сама в църквата.
Кристин положи свещта си пред олтара на свети Лаврентий и коленичи на олтарната стълба. Вторачи се в пламъка, докато бавно четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“. Постепенно блясъкът на свещите я обгърна и я откъсна от всичко останало. Кристин усети как сърцето й се разтваря, преливащо от благодарност, признателност и любов към Бога и милосърдната Му майка. Сякаш се приближи до тях. Винаги е знаела, че те бдят над нея, но едва сега го усети. Светът й се стори като тъмна стая, където пада слънчев лъч, а прашинките сноват между мрака и светлината. Почувства, че най-сетне и тя потъва в слънчевия лъч…
Искаше й се да остане в тихата, притъмняла църква възможно най-дълго; при малкото светли петънца, подобни на златисти звезди в нощта, при старото ухание на тамян и топлия мирис на запалени свещи. Копнееше да си почива на своята звезда.
Идването на сестра Сесилия отбеляза края на мига, изпълнен с щастие. Монахинята пристъпи едва доловимо до нея и докосна рамото й. Трите жени се поклониха пред олтара и излязоха през малкия южен портал на църквата.
Ингебьорг умираше за сън и си легна, без да говори. Кристин посрещна мълчанието й със задоволство — не искаше никой да смущава блажените й мисли. За нейна радост им беше забранено да си събличат долните ризи през нощта: Ингебьорг се потеше обилно заради телесата си.