Кодекс 632 [bg]

— Всичко наред ли е, докторе?

Този път беше Конщанса, останала без дъх от напрежение. Оливейра се забави още няколко секунди с анализа на резултата от изследването.

— Искам и една електрокардиограма — каза накрая, прибирайки очилата в джоба на престилката. Стана от бюрото и отиде до вратата да извика асистентката си: — Кристина!

Слаба девойка с черна къса коса, също в бяла престилка, се отзова на секундата.

— Да, докторе?

— Ще ми направите ли една кардиограма на Маргарида?

Асистентката отведе Маргарида към кушетката. Момичето се съблече и легна с изпънато тяло. Кристина намаза с гел голия гръден кош на пациентката, после постави вендузи по гърдите и прикрепи датчиците към ръцете и краката ѝ.

— Не мърдай — помоли Кристина. — Представи си, че спиш.

— И сънувам, нали?

— Да.

- ’озови сънища ли?

— Точно така. — Подразни се леко. — Хайде, отпусни се.

Маргарида притвори очи и асистентката включи машината; апаратът се събуди с леко потреперване. Седнал на бюрото, далеч от кушетката, Оливейра реши да се възползва от факта, че Маргарида не ги чува, за да поразпита родителите.

— Да се е оплаквала от задух, умора, подути крака?

— Не, докторе — отговори Конщанса.

— Нито учестено дишане или припадъци?

— Не.

— А температура?

— Да, не много висока.

Кардиологът повдигна вежда.

— Колко?

— Около тридесет и осем, не повече.

— Колко дълго?

— Моля?

— Колко време поддържа тази температура?

— Една седмица.

— Само една седмица, така ли?

— Да, само една.

— И кога беше това?

— Преди около месец.

— Беше веднага след Коледа — уточни Томаш, който бе мълчал до този момент.

— Да сте забелязали някаква промяна в поведението ѝ?

— Не — отговори Конщанса. — Стори ми се малко омърлушена, но само това.

— Омърлушена ли?

— Да, по-малко играе, по-тиха е…

Лекарят изглеждаше несигурен.

— Хм — прошепна. — Добре.

Междувременно електрокардиограмата беше готова; докато Маргарида се обличаше, Кристина занесе на кардиолога дългия лист, изхвърлен от машината. Оливейра сложи отново очилата, разгледа кардиограмата и най-сетне, след като сметна, че разполага е всички необходими данни, вдигна глава и погледна към родителите.

— Изследванията изглеждат сходни с предишните — каза той. — Няма влошаване на положението на септума, но истината е, че блокажът продължава.

Конщанса не изглеждаше съвсем удовлетворена от отговора.

— Какво означава това, докторе? Трябва ли да се оперира, или не?

Лекарят свали очилата, увери се, че лещите са чисти и ги прибра за сетен път в джоба на престилката. Наведе се напред, опрян на лакти, и се вгледа в измъчената майка.

— Смятам, че трябва — въздъхна. — Но не е спешно.