Голямата игра

— И какво ще правим сега? — попитах аз.

— Как какво? — прозина се Солонин. — Трябва да спим.

— Не ни остава нищо друго — съгласих се. — Но поне да доизслушаме за какво са си говорили в колата.

Витя ме погледна със съмнение.

— Предавателят е с малка мощност. Иначе нямаше как да се скрие в листенцата на карамфила — каза той. — Ако си забелязал, с отдалечаването на колата звукът отслабваше. Може да послушаме, разбира се, но не повече от пет минути.

— Пет — значи пет… Но може да не са отишли далеч?

— За опитване пари не се взимат — каза Витя и включи магнетофона.

Пак се чуха шумове, после се врязаха гласовете на нашите сънародници.

„Два милиона долара! — убеждаваше явно по-големият брат. — Кажи на този бандит, на този пинтия, само два милиона за общото дело! По-малко чеченците няма да вземат. Познавам ги аз. Като не даде — нефтът ще потече по мустака, та край устата.“

Льоха преведе, колкото можа. Така и така значи. Дайте на бедния. Трябва да платим на ония бандити, за да забавят престолонаследника принц Алекпер.

„Той у тях милиардите ги рине с лопата! — добави с пролетарска ненавист по-големият брат. — А сега му свиди за два милиона.“

Представях си състоянието на Ибн Фатали. Седнали до него двама типове от ужасната руска мафия и настояват за два милиона уж за общото дело… А какво общо могат да имат тези престъпници с него, кръвния племенник на султана? Само едно — желанието нефтът да не потече през Турция.

„Ще ви отговоря след една седмица“ — каза Ибн Фатали.

„Няма в себе си — преведе Льоха на Костюха. — Но обеща да даде след седмица, ако се държим достойно.“

„Една седмица е много — рече Костюха. — Няма да издържат една седмица. Или синчето ще избяга, или те ще го пречукат. Вече се е случвало такова нещо. Нека напише чек чрез банката си в Швейцария и да върви по дяволите. Ще се оправим сами.“

Солонин изключи записа.

— А така — казах аз. — Чеченците са много търсени. За два милиона са готови пак да хванат този Алекпер. И да го държат колкото трябва, докато татенцето му не подпише каквото им е нужно. Разбираш ли какво става?

— Разбирам, че само си губя времето. — Солонин сви рамене.

— Трябва да се връщам в Техеран.

— Дали да не поискаме подкрепление от мистър Редуей? — попитах аз.

— Ще се справим сами — отговори Солонин и започна познатата процедура за обличане на амуницията, тежка не по-малко от четирийсет килограма.

— Скоро ще съмне — каза той. — Ако не греша, първият самолет за летище Мехрабад е около осем часа местно време. Утре няма да има самолети. Пък вече никой няма да ме уреди за чартърен. Вместо да ме гледаш с тъжна физиономия, да беше звъннал, Александър Борисич, на негово превъзходителство временно изпълняващия длъжността господин Самед Асланович и да доложиш за случилото се. Само те съветвам — без сърцераздирателни подробности. Сиреч останахме тук сами без всякаква опора сред местното население.