Сребърният камък [bg]

Бууум.

Земята затрепери и заехтя с дебел басов тътен, от който конете зацвилиха, а листата по дърветата затрептяха. Небето над тях ненадейно се покри с десетки, може би стотици птици, размахали ужасено криле в опитите си да се изкачат възможно по-високо към небето.

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Само един съвършен глупак би постъпил така в момент, когато е обграден от десет въоръжени конници, които само чакат едно ненадейно движение, за да…

Я чакай малко. Докато повечето конници се опитваха да държат под контрол обезумелите коне, Агловейн Тирсон бе пуснал юздите и протегнал ръка с изпъната длан и разперени пръсти в някакво подобие на умиротворяващ жест. Естествено, върховете на копията сочеха към небето, а ръцете на войниците бяха пуснали ефесите на мечовете.

Устата на Агловейн Тирсон бе широко отворена. Той я затвори и бързо слезе от коня, свитият метален юмрук, който стискаше меча, бе прибран плътно към гърдите, а ефесът му точно под брадичката. Изглеждаше безкрайно неудобно, а и освен това от тази поза нямаше как да изтегли оръжието, което означаваше, че намеренията му са миролюбиви.

Мъжът се изправи на прашния път с наведена глава.

— Моля за вашето извинение, господине — каза той с тих глас, въпреки това достатъчно ясен, за да го чуят всички наоколо, — заради проявеното неуважение. Вие да не би да сте… този, за когото ви мисля?

Иън трябваше да отговори, а нямаше представа, какво да каже. Тъкмо се канеше да заговори, и най-вероятно щеше да изрече нещо неподходящо, когато Ивар дел Хивал се обади.

— А ти кой си — запита той, — та си въобразяваш, че можеш да разпитваш някого, за когото се съмняваш, че е Вреченият войн, все едно че е търговец, заловен да бута талигата си по военен път?

На Агловейн Тирсон тези думи никак не му харесаха.

— Да не би да ми казваш, че той е Вреченият войн?

— Не съм казал подобно нещо. — Ивар дел Хивал сви рамене. — И въобще има ли значение това, което аз казвам или не казвам? — попита той. — Нали твърдиш, че съм някакъв си шпионин; каквото и да кажа, ще ме наречеш лъжец. — Той протегна ръка към Иън. — Ами ако ти кажа, че това е Иън Силвърстайн, наричан Иън Среброкаменни. Че мечът, който виждаш на бедрото му, е известен под името Убиеца на гиганти, че той е човекът, който изпи кръвчицата на огнен гигант, а също видя сметката на един мразник?

Ивар дел Хивал не бе от хората, които говореха направо, и бе способен да поднесе истината така, сякаш представляваше миризлива подправка, с която лесно ще прекалиш. Но очевидно така се постъпваше в родовете на Средните владения, там бяха откърмени още от деца да въртят както меча, така и всевъзможни интриги. Истината, в този случай, не бе никак далече. Всъщност Иън само бе изплашил и прогонил мразника, бе убил единствено огнения гигант. А това до голяма степен бе въпрос на късмет.