Обявяването на лот № 49 [bg]

— Просто изпратете писмото — каза старецът. — Марката е залепена.

Едипа погледна плика и видя познатата карминово-червена осемцентова марка за въздушна поща, на която бе изобразен прелитащ над Капитолия реактивен самолет. На върха на купола обаче стоеше изправена мъничка черна фигурка с разперени ръце. Едипа не бе сигурна какво точно трябваше да има на върха на Капитолия, но знаеше, че нищо подобно няма там.

— Моля ви, сега си вървете — прошепна морякът. — Явно не ви е много приятно тук.

Тя отвори портмонето си, намери там една десетдоларова и една еднодоларова банкнота и му даде десетачката.

— Ще ги изхарча за пиене — предупреди я той.

— Не забравяй, че имаш приятели — намеси се артритният, без да сваля поглед от десетачката.

— Кучко! — изсъска морякът. — Защо не го изчака да си отиде?

Едипа проследи как той се наместваше колкото е възможно по-удобно на матрака. Тази претъпкана памет. Информационен регистър №1…

— Рамирес, дай една цигара — подхвърли морякът. — Знам, че имаш.

Днес ли ще стане това?

— Рамирес! — извика тя. Извивайки бавно старата шия, артритният се огледа. — Той ще умре — добави Едипа.

— Всички ще умрем — отвърна Рамирес.

Тя си припомни разсъжденията на Джон Нефастис за неговата Машина и за тоталното унищожение на информацията. Значи, когато този дюшек пламне и изгори заедно с моряка, осигурявайки неговото викингско погребение, тогава наистина завинаги ще изчезнат натрупаните закодирани, безполезно изживени години, преждевременната смърт, самоизтезанието, неизбежното угасване на надеждата и върволицата от всички спали на него хора, независимо какъв е бил техният живот. Едипа загледа учудено матрака, сякаш едва сега бе прозряла необратимостта на този процес. Удивляваше я мисълта, че може да бъде загубено толкова много, дори количественото измерение на принадлежащите изключително на моряка халюцинации, и на земята няма да остане никаква следа от него. Тя знаеше (понеже бе държала ръката му), че морякът страда от DT. Зад инициалите се криеше една метафора: делириум тременс, треперливо заглаждане на мозъчните гънки. Светецът, направил тъй, че водата да гори като масло в лампите; прорицателят, за когото загубата на паметта е Божия благодат; истинският параноик, за когото всичко се върти в радостни или заплашителни орбити около пулса на собствената му личност; мечтателят, чиито игрословици проникват в изоставените, зловонни шахти и тунели на истината — всички те действат в едно неизменно индивидуално съответствие с думата или с нещо, което изпълнява нейната роля. Думата винаги е там, поглъща удара като буфер, защитава. Следователно действието на метафората представлява едновременно стремеж към истината и лъжа, в зависимост от заеманата позиция: вътре, в безопасност, или навън, объркан и недоумяващ. Едипа не знаеше каква позиция би трябвало да е заела, къде се намира. Разтреперана, с напълно загладена мозъчна кора и отдръпната някъде встрани като невидим наблюдател, тя се понесе с безмълвен вопъл назад през браздите на годините, за да прозвучи отново в ушите й тревожният писклив глас на нейната втора или трета студентска любов, Рей Глоузинг, който — между охканията и синкопираното опипване с език на дупчицата в един свой зъб — се паникьосваше за изпита по висша математика. „dt“, Бог да е на помощ на този татуиран старец, означава също и диференциално време, едно почти неуловимо мигновение, през което промяната най-после трябва да бъде приета за такава, каквато е, а не да бъде замаскирана като нещо безвредно, например среден темп; където скоростта не напуска куршума, макар той да е спрял насред полет, където смъртта обитава клетката въпреки че я приемаме за напълно жизнена. Дори само поради изисканото очарование на вулгарните каламбури, Едипа бе уверена, че морякът е надниквал в невидени от никого светове, защото DT трябва да дава достъп до диференциалните времена на спектри, разпрострени отвъд познатото ни слънце, до музика съставена изключително от антарктическа самота и ужас. Нямаше представа обаче какво би могло да съхрани тези светове или самия моряк. Сбогува се, излезе на улицата и продължи в направлението, което старецът й бе посочил. Цял час обикаля из усойните сенки под бетонните подпори на виадукта. Откри пияници, скитници, стопаджии, педерасти и проститутки (движещи се като пациенти на психиатрична клиника), но не и тайна пощенска кутия. Най-после попадна на варел, подобен на боклукчийските — стар и зелен, висок повече от метър, с отмятащ се трапецовиден капак, на който с разкривени букви бе изписано С.М.Е.Т. Трябваше да се вгледа внимателно, за да различи точките между буквите.