Жената на разбойника
- Автор: Мейсън Кони
- Серия: flame #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената на разбойника». Краткое содержание книги:
Видя една трепкаща светлина, която се насочваше към нея и се изплаши, че са я открили. Дръпна се по-навътре в тунела. Дочу шумолене на мишки и някакви други животинки и спря на място. Но приближаващата се светлина и неизвестната опасност я накараха да продължи. После чу как някой я вика по име и замръзна. Гласът не беше нито на Сам, нито на Спайдър. Не можеше индианецът да я вика, реши тя и разтърси глава, за да я прочисти от абсурдните мисли. Не познаваше никакви индианци и никой индианец не я познаваше. Затаи дъх и се дръпна по-навътре в тунела.
Вървящият в сянката отново извика Дона. Чуваше накъсаното й дишане, усещаше колко я е страх и искаше да сложи край на безсмисленото й бягство. Изведнъж я чу да пищи и сърцето му се разтуптя бясно. Втурна се напред, скъсявайки мигновено разстоянието помежду им. Когато вдигна факела, сърцето му едва не изскочи от гърдите.
Дона се държеше за стената с отмалели пръсти. Пръстта зад нея бе поддала и се бе образувал отвор, надвиснал над пропаст. Тя се бе хванала мигновено за една надвиснала скала и се държеше здраво, но се плъзгаше бързо надолу и всеки момент щеше да падне и да се пребие. Затвори очи за кратка молитва, а когато ги отвори, той стоеше пред нея.
Масивните му крака, почти целите голи, се напрегнаха, когато пусна факела, за да коленичи и да я сграбчи за ръцете. Издърпа я бавно, без усилие, извлече я на твърда земя и я притисна към мощните си гърди.
Като видя бойните шарки по лицето и орловото перо в косата, Дона се замята, опитвайки се да се освободи от тази нова заплаха.
— Дона, почакай! Аз съм, Коул. Нищо няма да ти направя.
— Не! Не ме докосвай!
Той я разтърси леко.
— Успокой се. Погледни ме. Аз съм, Коул.
Сините очи на Дона се разшириха недоверчиво, когато Коул вдигна факела и го вдигна, за да й позволи да види лицето му.
— Коул… — Разпозна първо червеникавата му коса, после очите, които блестяха като смарагди в тъмнината. — О, господи. Помислих те за… Как ме намери? — Огледа се предпазливо наоколо си. — Какво стана със Сам и Спайдър?
— Никога вече няма да ти направят нищо. Ще ти обясня, когато се върнем в централната пещера.
Коул вдигна факела високо и я поведе по тунела към главната пътека, а оттам към централната пещера и я настани до догарящия огън.
— Седни, докато разпаля огъня.
Дона коленичи на едно одеяло и загледа Коул, мъчейки се да свърже външността му с оня Коул Уебстър, когото познаваше. Трудно можеше да го познае в индианското облекло, с лице, боядисано в бойни цветове. Във всеки случай, представляваше внушителна гледка, реши тя.
— Имаш ли индианско име?
— Племето на сиуксите ме познава като Вървящият в сянката. Хубаво е отново да стана Вървящият в сянката. Докато преследвах бандитите, почти забравих, че съм бял. — Привърши с огъня и седна до нея. — Студено ли ти е? — запита, като усети, че тя трепери в прегръдките му.
— Не знам какво ми е. Не мога да престана да треперя. Сигурен ли си, че няма защо да се страхуваме от Сам или Спайдър?
— И двамата са мъртви.
В гласа му се долавяше рязка нотка. Като че ли никак не съжаляваше за извършеното.
— Ти ли ги уби?
— Да. Утре ще ги закараме в Пуебло и ще предадем златото на местния шериф. Той ще се погрижи да го прати там, закъдето е предназначено. За няколко дни релсите ще бъдат разчистени и влаковете пак ще могат да минават. Може да се наложи да прекараме няколко нощи в града.
— Трябва ли да останем тук тази нощ?
— Вън вали като из ведро. Тук поне сме на сухо и безопасно място.
Перспективата да остане тук сама с Коул беше примамлива. Дона облиза устни, подбирайки думите си.
— Гладен ли си?
Той й се усмихна така, че сърцето й замря.
— Умирам от глад. Тия двама негодници са си направили приличен склад. Има ли нещо, което да можеш да сготвиш набързо?
— В гърнето до огъня има кафе. Мога да стопля малко боб и да изпържа бекон.
И тя се надигна.
Изведнъж Коул забеляза разкъсания й корсаж и настръхна. Хвана я за ръка и я привлече да седне до него.
— Почакай. Тия негодници направиха ли ти нещо?
Думите едва излизаха от мрачно стиснатата му уста.
— Не. Първо си натъпкаха търбусите. После, когато се опитаха да… ми сторят зло, избягах. Слава богу, че успя да ги проследиш, защото не знам какво щях да правя, ако ме бяха открили.
Коул не искаше да си представя как мръсните им ръце се допират до златистата й плът.
— Съжалявам, Дона. Трябваше да те пазя по-добре.
— Не си виновен ти. — Тя стана рязко. — Ще ти приготвя нещо да хапнеш.