Жената на разбойника
- Автор: Мейсън Кони
- Серия: flame #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената на разбойника». Краткое содержание книги:
Дона. Господи, как може една такава крехка жена да причинява толкова неприятности?
Кондукторът предложи да му помогне с нещо и Коул се възползва от случая, за да се осведоми какво е станало с Дона, макар да се страхуваше, че знае отговора.
— Видяхте ли жената, която пътуваше с мене? Добре ли е?
Кондукторът го погледна съчувствено.
— Съжалявам, че ви съобщавам лоши новини, господин Уебстър, но разбойниците я плениха. След като влакът излезе от релсите, видях дамата да се запътва към товарния вагон. Бандитите отнесоха златото и отвлякоха и нея.
Коул нямаше време за губене. Трябваше бързо да оседлае коня си. Боеца сигурно бе доста разтърсен, но такъв опитен боен кон като него трудно можеше да бъде изплашен от някаква си влакова катастрофа.
— Тръгвам след тях. Заведете коня на дамата в конюшнята на Смит в Пуебло. Ще го взема оттам по-късно.
— Сам ли тръгвате, господине?
— Те са само двама — каза Коул така мрачно, че кондукторът настръхна. — Аз съм опитен следотърсач. Няма да ми се изплъзнат.
Онзи Коул, който потегли с Боеца по тесния проход, не беше същият човек, който се бе качил във влака. Бе изровил от дисагите си индианските мокасини, панталоните и ризата от еленова кожа. Панталоните скриваха само мощните му бедра, краката от коленете надолу бяха голи; в проблясващата в червеникаво коса бе заплел орлово перо спечелено с достойни подвизи. Лицето му, изрисувано със страшни ивици, бе станало сурово и издаваше непоколебима решителност, мускулите му бяха напрегнати. Коул Уебстър вече не съществуваше.
Вървящият в сянката се издигна над пепелта на миналото си и зае мястото на Коул. Бойният вик, който се изтръгна от устата му, докато препускаше след похитителите, смрази сърцата на хората, които гледаха как се отдалечава. Повечето от тях бяха чували за бели индианци, но малцина бяха виждали. Един индианец с червена коса навлезе в галоп сред планините, а сърцето му преливаше от желание за мъст.
Дона се опита да скочи от коня, но огромният Сам беше много по-силен от нея. Той я сграбчи, задържа я на седлото и конят му се заизкачва по стръмния, обсипан със скали наклон.
— Къде ме водите? — завика Дона, борейки се да се изтръгне от желязната хватка на Сам.
— В една пещера, там ще бъдем на сигурно място — отговори Сам и прокара ръка през гърдите й. — Крили сме се там с Коб един-два пъти. Даже сме оставили храна, ако пак се наложи да се крием. Ще ти хареса. Хубаво е, сухо, има много одеяла, ще ги поделим с тебе. Ти пък ще ни покажеш номерата, дето Коб толкова се хвалеше, че си му ги правила. Само като го слушахме, лигите ни потичаха.
— Лъгал ви е! — протестира Дона.
— На друг ги разправяй тия. Коб разправяше как сте се гушкали по цели нощи и ти си искала още. С момчетата се чудехме дали е бил достатъчно мъж, за да ти харесва. Често сме си говорили какво ще направим с тебе, ако някой път те спипаме насаме.
— Още малко и ще сме там — каза Спайдър, като се изравни с тях. — Можем да се скатаем в пещерата за един-два дни, а после да тръгнем към по-безопасни места.
Спайдър пое начело. Сам го следваше по петите. Когато спряха, беше вече тъмно. Бяха пристигнали. Несвикналите очи на Дона не виждаха нищо, което да прилича на пещера или изобщо на скривалище. Нямаше нито колиба, нито навес, нито някакви дупки в скалите. Нищо, само извишаващи се върхове и скалисти склонове.
— Слизай — каза Сам и я смъкна от седлото.
Тя тупна тежко на земята, но той не си даде труд да й помогне да се изправи.
— Сигурен ли си, че е тук? — запита, обръщайки се към Спайдър.
— Точно пред тебе е — отвърна Спайдър.
Дона не виждаше нищо, освен храсти, дървета и стръмни скали. Загледа внимателно как Спайдър повежда коня си към храсталаците и изчезва зад тях. След миг Сам я побутна нататък.
— Върви след Спайдър, аз съм зад тебе.
Дона различи отвора. Беше замаскиран зад гъстите храсти. Пещерата беше достатъчно голяма, за да подслони хората и конете. Сам ги чакаше вътре.
— Ето ни тук, на удобно местенце — разприказва се Сам. — Пещерата продължава навътре. Даже можем и огън да си стъкнем, без някой да го види. Има поток на няколкостотин ярда по-натам, има и място за конете. — Той смушка Дона и намигна. — Имаме и достатъчно много време да разберем колко си гореща.
— Те ще ви открият — каза Дона с повече убеденост, отколкото чувстваше вътрешно.
Мястото беше скрито доста добре, би било трудно човек да го намери.
— Че кой ще ни намери? Оня от железниците ли? — Сам се разсмя гръмогласно. — Ще му трябва следотърсач, за да ни открие. И ако не греша, на север се събират буреносни облаци. Ще заличат дирите още преди разсъмване. Само някой проклет индианец би могъл да ни намери, а и в това се съмнявам.