Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
— Настъпиха ме по мазола — отговори затворникът. Докато пазачът гледаше заплашително тази част на редицата, другият й край беше стигнал вече изхода на тунела.
Лукчо ритна затворника, който беше пред него. Той скочи наляво, натисна с крак земята и пропадна. На това място остана дупка, достатъчно голяма да мине един човек, и Лукчо предаде:
— При всяка обиколка ще бяга по един затворник — този, когото ритна.
Така и стана. При всяка обиколка един затворник отскачаше настрана, скачаше в дупката и изчезваше.
— Ай! Ай!
— Какво става? — крещеше пазачът.
— Настъпиха ме по мазола — отговаряше плачевен глас.
— Тази сутрин само се настъпвате, внимавайте повече. След пет или шест обиколки тъмничарят започна да гледа кръга от затворници, който го заобикаляше, с известно безпокойство. „Чудно — мислеше той, — кълна се, че редицата е станала по-къса.“
За да се убеди, че така му се е сторило, той започна да брои затворниците. Но тъй като те обикаляха в кръг, не можа да си спомни откъде беше започнал да брои и ги преброи два пъти.
Така сметката не излизаше, защото затворниците излязоха повече.
— Как е възможно да се увеличи числото им? Не е възможно да са се умножили! Колко глупаво нещо е смятането!
Както вече разбрахте, тъмничарят не беше много силен по този предмет. Той започна да прави сметката отначало и всеки път, когато броеше затворниците, те увеличаваха числото си. Накрая реши да не ги брои повече. Погледна редицата и си потърка очите: невъзможно! Бяха останали само половината затворници!
Той повдигна очи към небето, за да види дали някой затворник не се носи из облаците, и точно в този миг един друг затворник скочи и изчезна.
Оставаха двадесет и осем затворници. През цялото време Лукчо не преставаше да мисли за баща си. Всеки път, когато някой затворник скачаше наляво и се вмъкнеше в тунела, сърцето му се свиваше:
— О, ако беше татко!
Но Лукан беше затворен в своята килия и беше немислимо да го освободят. Лукчо реши в сърцето си, че ще остави да избягат всички затворници, а той сам ще остане с баща си. Не искаше свобода, щом като старият Лукан не може да се радва на нея.
Сега оставаха петнадесет затворници, десет, девет, осем, седем...
Тъмничарят беше толкова учуден, че продължаваше да бие машинално барабана. „Дяволска работа! — мислеше той отчаяно. — При всеки кръг изчезва по един, какво да правя? — Остават още седем минути до края на разходката. Ами ако всичките изчезнат преди края на разходката? Ето сега останаха всичко седем. Какво казвам, вече са само пет.“
Сърцето на Лукчо се свиваше от мъка. Той се опита да повика Къртицата, но не получи отговор. А искаше да я поздрави, да й каже защо не може да избяга.
И в този момент тъмничарят реши да сложи край на вълшебството, което беше причина да изчезнат под носа му всичките затворници, и извика:
— Стой!
Оставаха четирима затворници и Лукчо.
Те застанаха мирно и се спогледаха.
— Хайде веднага — извика Лукчо, — докато пазачът не е дал тревога.
Затворниците не чакаха да ги канят. Един след друг те се хвърлиха в тунела. Лукчо стоеше и ги гледаше тъжно. Но по едно време почувствува, че го теглят за краката. Другарите му бяха отгатнали намерението му и без много да се церемонят, го завлякоха надолу по тунела.
— Не ставай глупак! — викаха те. — Вън от затвора ще бъдеш по-полезен на баща си. Хайде по-скоро.
— Чакайте ме! Чакайте ме! — викаше, плачейки тъмничарят, който най-после беше открил измамата. — Идвам и аз. Не ме изоставяйте! Принцът ще ме обеси! Вземете ме със себе си!
— Да го почакаме — нареди Лукчо. — И на него дължим малко, че успяхме да избягаме.
— Но все пак да побързаме — каза един носов глас зад него. — Тука е така светло, че ще получа слънчев удар.
— Мила Къртице — отговори Лукчо, — не бива да бягаме, татко ми лежи болен в килията си!
Къртицата се почеса по главата.
— Зная къде е килията му — каза тя, — изучих много добре плана на затвора, който ти ми прати, но ще имаме ли време? Трябваше да ме предупредиш по-рано.
Тя издаде един особен звук и за миг стотина къртици се събраха пред Лукчо.
— Трябва да изкопаем още един малък тунел — каза старата Къртица. — Въпрос на четвърт час. — Къртиците се хвърлиха тутакси в указаната посока. За няколко минути те достигнаха килията на Лукан. Лукчо пръв скочи вътре. Татко му беше там. Изтегнат върху нара, той бълнуваше.
Едва успяха да го отнесат в тунела, защото пазачите нахълтаха в килията. Те търсеха затворниците и не можеха да си обяснят къде може да са се дянали. Когато разбраха, че затворниците са избягали, пазачите си представиха с ужас жестоките наказания, които принцът ще им наложи, и всички дружно хвърлиха оръжията си и на свой ред се вмъкнаха в тунелите, изкопани от къртиците.